— Какво ще правя с теб? — запита Уест.
Анди беше горд младеж, а и настроението му не бе весело.
— Нямам нужда да правиш нищо за мен — отвърна той.
— О, да, имаш. Имаш сериозен проблем.
— А ти нямаш — отговори младежът. — Всичко, което имаш в живота си, е една ексцентрична котка.
Това изненада Уест. Какво още бе изровил за нея?
— Откъде знаеш за Найлс? — запита тя.
Уест бе усетила, че ги следи някакъв пазач. Човекът се криеше в сенките, уверен, че те двамата не го виждат как се промъква между магнолиите и чемширите. Уест си помисли, че вероятно работата му е ужасно скучна.
— Имам много в живота си — добави тя.
— Ама че фантазия — обади се Бразил.
— Знаеш ли какво? Само си губя времето с теб — каза Уест и наистина го мислеше.
Продължиха напред, отдалечавайки се от колежа. Вървяха по тесните улички, където живееха преподавателите в реставрирани къщи с поддържани ливади и вековни дървета. Когато беше малък, Бразил обичаше да скита по тези улици, да си фантазира за хората в техните скъпи домове и да си представя важните професори и техните хубави съпруги. Светлината, която изпълваше прозорците им, изглеждаше толкова топла и дружелюбна. Понякога завесите не бяха спуснати и той виждаше хората, които се движеха вътре из всекидневната с питие в ръка, седяха в някое кресло и четяха или работеха на бюрата си.
Самотата на Анди бе заровена надълбоко и неназована. Той не знаеше как да нарече тъпата болка в гърдите си, която притискаше сърцето му като ледена ръка. Никога не плачеше, когато ръката го притиснеше, само трепереше жестоко като духнато от вятъра пламъче. Това се случваше, когато се притесняваше да не загуби някой тенис мач или пък не получеше шестица в училище. Бразил не можеше да гледа тъжни филми, а понякога и красотата го поразяваше, особено музика на живо, изпълнявана от симфонични оркестри и струнни квартети.
Докато вървяха покрай осветените къщи и тъмните дървета, обраснали с бръшлян, Уест усети как нараства гневът на Бразил. Мълчанието ставаше все по-потискащо. Тя не го разбираше и започваше да подозира, че е направила голяма грешка, мислейки, че ще го разбере. Нямаше никакво значение, че бе работила върху убийства, преговори за освобождаване на заложници и имаше опит в това да придумва хората да не убиват себе си или някого друг. Това не означаваше, че ще може поне малко да помогне на странен тип като Анди Бразил. Всъщност тя дори нямаше време за това.
— Искам този убиец — започна Анди, като говореше с тон, доста по-висок от необходимото или разумното. — Ясно ли е? Искам да бъде заловен.
Стори й се, че репортерът бе обзет от някаква мания, сякаш това, което убиецът вършеше, бе насочено лично срещу него. Уест не възнамеряваше да спори с него по въпроса, затова продължи напред, без да отговори. Внезапно Анди ритна един камък с луксозната си черно-лилава кожена маратонка „Найк“, която изглеждаше като нещо, рекламирано от Агаси.
— Това, което прави… — каза Бразил и ритна следващия камък. — Как мислиш, че се чувстват жертвите? Пътуваш из непознат град, изморен, далеч от къщи. Мислиш за сума ти неща. Загубваш се и спираш да питаш за пътя.
Нов камък се затъркаля по асфалта.
— И изведнъж те водят на някакво забравено от бога място, зад изоставена сграда. Склад. Паркинг.
Уест спря и се загледа в него. Той се завъртя към нея.
— Твърда, ледена стомана, опряна до главата ти, докато ти се молиш да не умреш! — изкрещя Анди, сякаш той бе една от жертвите. — Но той въпреки всичко ти пръсва мозъка!
Уест застина, изненадана от това, което виждаше за първи път. Лампите в близките къщи светнаха.
— Смъква ти панталона и рисува със спрей някакъв символ! Би ли искала да умреш по този начин?
Още няколко лампи светнаха. Залаяха кучета. Уест влезе в ролята си на полицай, без да се замисли. Приближи се до Бразил и решително го хвана за ръка.
— Анди, нарушаваш спокойствието в квартала — заговори тя спокойно. — Хайде да се прибираме у дома.
Бразил я изгледа почти обидено.
— Искам да променя нещо.
Тя се огледа нервно.
— Повярвай ми, променяш.
Външни светлини огряха и следващата къща. Един човек излезе на терасата, за да види кой бе лудият, разбудил тихия квартал. Бридълуд бе профучал покрай тях преди минута.
— Трябва да тръгваме — добави Уест и дръпна Бразил след себе си. — Искаш да помогнеш. Добре. Кажи ми с какво можеш да допринесеш, освен с избухвания и високопарни фрази.