Очевидно не харесваха и него самия. Внезапно Анди осъзна, че е облечен в екип за тенис и е завързал лента около челото си, за да не му влиза коса в очите. Всички типове наоколо имаха шкембета и огромни рамене, сякаш тренираха вдигане на каси и бурета с бира. Беше забелязал пикапите им на паркинга. Някои от тях бяха с шест колела, сякаш по I-74 и I-40 имаше планини за изкачване и реки за пресичане. Анди не можеше да разбере племето от мъжкари, около което бе израснал в Северна Каролина. Обяснението не бе свързано с биология хормони или тестостерон. Някои от тези типове бяха закачили снимки с голи жени на калобраните на колите си. Бразил наистина се ужасяваше от това. Виждаш красива сексапилна жена и искаш тя да предпазва гумите ти от мръсотията? Не и Анди. Той я искаше в киното, по телевизията или на вечеря със свещи.
Анди взе телбода и закрепи следващата мишена на картона. Уест, като добър инструктор, провери последната мишена на ученика си. Фигурата, която държеше пред очите си, имаше стегнат кръг от дупки в средата на гърдите. Уест се впечатли и се загледа внимателно в Анди, който зареждаше новия „Зиг Зауер 380“ от неръждаема стомана.
— Опасен си — каза му тя.
Младежът хвана малкия пистолет с две ръце и застана в позата, на която го бе учил баща му в онзи полузабравен, отминал живот. Формата му не беше лоша, но можеше още да я подобри, затова стреляше усърдно. Изхвърли празния пълнител и зареди следващия. Стреляше, без да спре, сякаш бързината не му се виждаше достатъчна и би убил всеки, който се опита да го нарани. Това нямаше да му свърши работа. Уест познаваше уличната действителност прекалено добре.
Тя се протегна към един бутон в будката му и го задържа. Хартиената мишена внезапно оживя и тръгна към Бразил, сякаш искаше да го нападне. Стреснат, той започна да стреля лудешки. Бам! Бам! Бам! Куршумите се удряха в металната рамка на мишената и в задната гумена стена. После изведнъж свършиха. Мишената спря и се залюля на шнура пред очите му.
— Хей! Какво правиш? — запита той и се обърна към Уест учуден и възмутен.
Тя не отговори, просто продължи да вкарва патроните в металните пълнители. Зареди един патрон в 40-калибровия си полуавтоматичен „Смит и Уесън“, после се обърна към ученика си.
— Стреляш прекалено бързо — съобщи му тя и се прицели в собствената си мишена. — Свършиха ти амунициите — добави тя и стреля. — Свърши ти и късметът.
Бам! Бам!
Уест спря за момент, после стреля още два пъти. Остави оръжието си, приближи се към Бразил и взе 38-калибровия от ръката му. Извади пълнителя, за да се увери, че пистолетът е празен и безопасен. Насочи го към мишените, като застана в подходящата позиция.
— Стреляш два пъти и спираш — демонстрира му тя. — Два пъти и спираш. Виждаш какво прави онзи срещу теб и се нагаждаш.
Тя му подаде пистолета и добави:
— Не натискай спусъка прекалено рязко. Вземи пистолета у вас и довечера можеш да се поупражниш малко.
Същата вечер Бразил остана в стаята си, за да се упражнява с незаредения пистолет на Уест, докато най-накрая на показалеца му се появи огромен мехур. Тренираше пред огледалото, за да свикне да гледа насочен срещу себе си пистолет. Уредбата свиреше силно, в мислите му се въртяха какви ли не фантазии, докато смъртоносното черно око се взираше в главата и сърцето му. Мислеше за баща си, който не бе успял да извади пистолета си. Дори не бе имал време да включи радиостанцията си. Ръцете на Анди започнаха да треперят. Сети се, че не е вечерял.
Минаваше девет. Майка му бе отказала да яде по-рано, когато й предложи да й направи хамбургер и салата от домати и лук. Малко по-жива от обикновено, тя седеше пред телевизора и гледаше някакъв сериал. Беше облечена в избелелия син фланелен халат, който носеше повечето време. Анди никога не бе успявал да си обясни как може да се живее по този начин, но вече се бе простил с мисълта, че може да промени майка си или живота, който тя така силно мразеше. Още като ученик в гимназията той — единственото й дете — действаше като опитен детектив, преобръщаше къщата и кадилака й и търсеше скритите запаси от хапчета и алкохол. Изобретателността й беше страхотна. Веднъж дори бе заровила уискито в двора, под розовите храсти, които подрязваше редовно, докато все още се интересуваше от нещо.
Най-големият ужас на Мюриъл Бразил бе животът. Тя не искаше да води монотонното си съществуване, а кошмарът на рехабилитацията и събиранията на „Анонимните алкохолици“ помрачаваха спомените й като сянката на чудовищна птица, която лети над нея с разперени нокти, готова да я грабне и изяде жива. Не искаше да чувства нищо. Нямаше желание да седи сред група хора, които имаха само малки имена и разказваха за това какви пияници са били и колко прекрасно е да си трезв. Всички говореха с убеждението на разкаяни грешници след религиозно преживяване. Техният нов бог бе трезвеността и този бог позволяваше много цигари и черно кафе без кофеин. Физическите упражнения, поглъщането на нечовешки количества вода и редовните разговори с наставниците бяха изключително важни, а божеството очакваше от новопокръстените да се свържат с всички, които някога бяха обидили, и да им се извинят. С други думи, госпожа Бразил трябваше да каже на сина си и на хората, с които бе работила в „Дейвидсън“, че е алкохоличка. Беше опитала да сподели това с някои от студентите, на които сервираше в кафенето в новата сграда на колежа.