— Бях един месец в клиника за алкохолици — довери госпожа Бразил на една студентка от Кънектикът. — Аз съм алкохоличка.
Беше изпробвала същото и с Рон, първокурсник от Ашланд, Вирджиния. Очакваното пречистване не настъпи. Студентите не й отговаряха или я избягваха след това. Страхуваха се от нея, а из колежа започнаха да се носят какви ли не слухове. Някои от тях достигнаха до Анди и засилиха срама му, а това го накара още повече да се затвори в себе си. Младежът знаеше, че никога няма да има приятели, защото, ако някой се сближи с него, истината щеше да излезе наяве. Дори Уест се бе сблъскала с пияната му майка още първия път, когато се обади в дома му. Бразил все още се чудеше как този инцидент не бе променил мнението на полицайката за него.
— Мамо, искаш ли да изпържа няколко яйца? — запита Анди, застанал до вратата.
Светлината от телевизора потрепваше в мрачната всекидневна.
— Не съм гладна — отвърна Мюриъл Бразил, вторачена в екрана.
— Какво си яла? Нищо, нали? Знаеш, че това е лошо за теб, мамо.
Тя взе дистанционното и смени канала. Загледа се в някаква програма, където хората се смееха и си разменяха духовити закачки.
— Искаш ли печен сандвич със сирене? — отново опита синът й.
— Ами може — отговори тя и смени канала.
Трудно оставаше спокойна, когато синът й бе наоколо. Беше й почти невъзможно да го погледне в очите. Колкото по-мило се държеше с нея, толкова по-проклета ставаше тя, без да знае защо. Нямаше да може да се справи без него. Той купуваше храна и поддържаше къщата. Социалната й помощ и малката пенсия, която получаваше от полицията, стигаха за алкохол. Напоследък не й трябваха прекалено много пари, за да се напие, и тя знаеше какво означава това за черния й дроб. Мюриъл искаше да умре и упорито се трудеше върху това всеки ден. Очите й се изпълниха със сълзи, докато слушаше как синът й шумоли из кухнята.
Алкохолът бе враг за нея още първия път, когато се докосна до него. Беше на шестнадесет години. Мики Латам я заведе на езерото Норман една вечер и я напи с кайсиев ликьор. Тя смътно си спомняше как лежеше на тревата и наблюдаваше звездите, докато той дишаше тежко и некадърно се мъчеше с блузата й, сякаш копчетата току-що бяха измислени. Мики беше на деветнадесет години и работеше в гаража на Бъд. Ръцете му бяха покрити с мазоли и причиняваха болка на гърдите й, които не бяха докосвани преди този пиянски момент. В онази нощ Мюриъл загуби девствеността си, но това нямаше нищо общо с Мики Латам, а само с бутилката в кафявата хартиена кесия. Когато пиеше, се чувстваше щастлива, смела, игрива и духовита. В деня, когато полицай Дрю Бразил я спря за превишена скорост, тя шофираше кадилака на баща си. Беше на седемнадесет години и най-красивата жена, която Дрю някога бе срещал. Дори да бе усетил миризма на алкохол, той бе прекалено очарован, за да се замисли върху това. Самият той изглеждаше невероятно красив в униформата си и актът остана ненаписан. Вместо това отидоха на риба, когато дежурството му свърши. Ожениха се на Деня на благодарността, след като периодът на Мюриъл бе закъснял цели два месеца.
Синът й се появи с печения сандвич, срязан диагонално, точно както тя го харесваше. Бе сипал малко кетчуп встрани, за да възбуди апетита й. Донесе й голяма чаша вода, която тя не възнамеряваше да изпие. Толкова много приличаше на баща си, че тя просто не можеше да го понесе.
— Знам, че мразиш вода, мамо — каза Анди, като постави чинията и салфетката в скута й. — Но трябва да я изпиеш, ясно ли е? Сигурна ли си, че не искаш салата?