— Разбира се, няма да се изправя и да дрънкам подобни идиотщини — каза тя. — Не мога да го направя.
— Е, няма да ни навреди да напомним на хората, че работим по случая и имаме някакви следи — каза служителката за връзки с обществеността.
— Какви следи? — запита Уест, която отговаряше за разследването и би трябвало да знае подобно нещо.
— Ако открием някакви, ще ги последваме — обади се Хамър. — Това е идеята.
— И това не можеш да кажеш — разтревожи се служителката за връзки с обществеността. — Трябва да махнем тази част, „ако открием някакви“…
Хамър нетърпеливо я прекъсна:
— Естествено, естествено. Това се подразбира. Не исках да прозвучи буквално. Достатъчно. Хайде да минем напред. Ето какво ще направим. Информация за пресата.
Тя погледна над очилата си към служителката за връзки с обществеността.
— Искам я на бюрото си до десет и половина. После да се предаде на пресата в ранния следобед, за да могат да спазят крайните срокове за статиите си. А аз ще се опитам да се срещна с Кахун и да го разубедя по някакъв начин.
Уговарянето на среща с Кахун напомняше уреждане на аудиенция при папата. Секретарката на Хамър и една от помощничките си разменяха обаждания с хората на Кахун през по-голямата част от деня. Най-после срещата бе уговорена за следобед, някъде между четири и петнайсет и пет, в зависимост от това кога щеше да се отвори пролука в претоварения график на директора. Хамър нямаше друг избор, освен да се яви в ранния час и да се надява на чудо.
В четири тя излезе от полицията и тръгна през центъра на града. Денят бе великолепен, нещо, което тя до момента не бе забелязала. Хамър тръгна по „Трейд“ към корпоративния център с помпозните му скулптури и вечния огън. Тя тръгна бързо през излъсканото фоайе. Токчетата й тракаха по мрамора, докато минаваше покрай красивата дървена ламперия и прочутите фрески по стените, изобразяващи философията на хаоса, творчеството и съзиданието. Тя кимна учтиво на един от пазачите, който повдигна шапка в отговор. Той харесваше полицейската началничка, която беше много мила и уважаваше всички, независимо дали бяха истински полицаи, или не.
Хамър се качи в претъпкания асансьор и слезе последна на върха на короната, която на това замайващо ниво наистина представляваше купчина алуминиеви тръби. Полицайката бе посещавала Кахун и преди. Рядко минаваше месец, без той да я привика в кабинета си, украсен с махагон и стъкло, който гледаше над града. Както в повечето дворци, посетителите трябваше да минат през няколко външни нива и дворове, за да стигнат до краля. Ако някой откачен терорист решеше да изпълни мисията си, докато успееше да стигне до трона, щеше да му се наложи да застреля безброй секретарки и помощници, а Кахун най-вероятно дори нямаше да чуе шума.
Няколко офиса по-нататък Хамър влезе в кабинета, заеман от изпълнителната секретарка, госпожа Мълис-Мънди, наричани М & М от онези, които не я харесваха, а това бяха почти всичките й колеги. Тя имаше шоколадова глазура, но отвътре бе костелив орех. Топеше се в устата, но чупеше зъби. Хамър определено не харесваше нахалната млада жена, която бе запазила собственото си име, като в същото време си бе присвоила и това на съпруга си, Джо Мънди. Госпожа Мълис-Мънди беше кльощава, със силиконов бюст и дълга, изрусена коса. Носеше рокли на Ан Клайн четвърти размер. Парфюмът й беше „Ескада“. Всеки ден тренираше усърдно в салона на Голд. Не носеше панталони и просто си убиваше времето, докато реши да осъди някого за сексуален тормоз.
— Джуди, радвам се да те видя.
Секретарката се изправи и подаде ръка със същия жест, който Хамър бе забелязвала при запалените играчи на боулинг.
— Изчакай да видя докъде е стигнал.
Половин час по-късно Хамър все още седеше на бежовото канапе от мека кожа. Тя преглеждаше статистики, доклади и бележки. Опитваше са да навакса с документацията, която вечно претоварваше куфарчето й. Госпожа Мълис-Мънди не спря да говори по телефона, без ни най-малко да се измори. Сваляше едната си обица, после другата, прехвърляше слушалката в по-малко изморената си ръка, сякаш да демонстрира тежките изисквания на кариерата си. Често поглеждаше към големия, устойчив на драскотини часовник „Радо“ и въздъхваше, отмятайки коса. Умираше да запали една от тънките си ментолови цигари, които имаха цветчета около филтъра.