— Нали знаеш защо се употребява това „сладурче“? — започна Хамър отново. — За да поласкаеш някого и да му се подмажеш. Лицемерно ласкателство. Мъжете го казват, когато искат да им закърпят чорапите и изгладят ризите. Господи, защо дойдох в този град?
Хамър поклати глава тъжно, защото вярваше в думите си.
— В Атланта не е било по-добре — напомни й Кахун. — В Чикаго също, или поне нямаше да е за дълго.
— Вярно е.
— Е, добре, какво ще кажеш сега за нашата пресконференция? — зае се той с по-важните въпроси. — Направих твърде подходящо предложение. И какво? — запита той, като сви тесните си рамене. — Къде ми е пресконференцията? Толкова много ли исках? Тази сграда осигурява бизнеса в Шарлът-Мекленбърг. Ние трябва да разпространяваме положителна информация също като нашите сто и пет процента разкриваемост на жестоките престъпления миналата година…
Хамър го прекъсна, защото не можа да издържи повече на дивотиите му.
— Сол, действителността няма нищо общо с това. Не можеш да си измислиш някакви данни, да ги вкараш в компютъра и да очакваш хората да ги приемат. Става дума за реални неща. Изнасилвания, грабежи, обири с взлом, убийства с истински жертви от плът и кръв. Искаш да тръгна да убеждавам гражданите, че миналата година сме разкрили повече престъпления, отколкото е имало?
— Бяха разкрити и стари престъпления, затова числата… — Кахун се опита да повтори чутото.
Хамър клатеше глава в несъгласие и прочутият темперамент на Кахун започна да се разгорещява. Тази жена бе единствената, която посмяваше да му говори така нагло. Дори съпругата и децата му не си позволяваха това.
— Какви стари случаи? — запита Хамър. — И отпреди колко години? Знаеш ли на какво прилича това? Все едно някой да ме попита колко получавам като началник на полицията и аз да му отговоря „един милион долара“, защото се връщам десет години назад.
— Джуди — обади се той и насочи пръст към нея. — Какво ще кажеш за конгресите, които ще откажат да пристигнат тук поради това…
— О, за бога — прекъсна го тя и се изправи. — Конгресите не решават нищо. Хората го правят. Не мога повече да те слушам. Просто ме остави да си свърша работата. Надявам се, нямаш нищо против. За това ми плащат. А и не възнамерявам да разпространявам тези дивотии. Ще трябва да си намериш някой друг да го направи.
Тя се отправи към вратата на кабинета с величествената гледка.
— Сто и пет процента — повтори Хамър и сви рамене раздразнено. — Между другото, внимавай със секретарката си.
— Тя пък какво общо има с това?
Кахун се почувства доста объркан, както ставаше обикновено след срещите му с полицейската началничка.
— Познавам този тип — предупреди го Хамър. — Колко иска?
— За какво? — озадачено запита Кахун.
— Повярвай ми. Тя ще ти каже за какво — отвърна Хамър и поклати глава. — На твое място не бих оставал насаме с нея, нито пък бих й се доверила. Бих се отървала от нея.
Госпожа Мълис-Мънди знаеше, че срещата не е преминала добре. Кахун не поръча кафе, чай или коктейли. Не я повика, за да изпрати полицейската началничка. Госпожа Мълис-Мънди се любуваше на отражението си в огледалото на пудриерата „Шанел“ и проверяваше усмивката си, когато внезапно Хамър застана до нея. Тя не бе жена, която си избелва зъбите и бръсне краката. Полицайката хвърли някакъв доклад в папка на инкрустираното с емайл китайско бюро на секретарката.
— Това са моите данни — истинските каза Хамър. — Погрижи се да ги получи, когато си възвърне способността да мисли.
Потракващите токчета на полицейската началничка я изведоха бързо от мраморното фоайе, изпълнено с ученици, доведени на обиколка. Тя хвърли бегъл поглед към часовника си, без всъщност да забележи времето. Днес беше двадесет и шестата годишнина от сватбата й със Сет. Трябваше да вечерят тихо и спокойно в „Теле и Шише“, кръчма, където сервираха чудесни пържоли. Сет бе просто влюбен в това място, а Хамър нямаше нищо против него. Намираше се на булевард „Саут“ и винаги, когато ходеха там, тя бе единствената представителка на нежния пол.