Бъба забеляза дупките, наредени плътно една до друга, и макар да не му се искаше, призна способността на младежа да стреля. Изплю сдъвкания си тютюн в празна чаша и погледна към будката си, за да не би някой да се осмели да докосне 10-милиметровия му „Глок 20“ или „Ремингтън XP-100“ с мерник „Люполд“, зареден с ПСП куршуми. Това беше оръжие, което човек можеше да облегне твърде удобно върху пясъчните торби в укритието. Другата му гордост — автоматичен пистолет „Калико 110“ — също не беше за изхвърляне, както и последният — „Браунинг Хай Пауър“ с подвижен мерник.
Любимото занимание на Бъба беше да стреля по мишените с автоматичния си пистолет, гилзите да хвърчат наоколо като шрапнели, а търговците на наркотици да го отминават забързано, без да проявят желание да дразнят внушителен тип като него. Бъба загледа как кучката свали мишената от металната рамка, вдигна я и се вторачи в сладкото си гадже.
— Кой те вбеси? — запита тя Бразил.
Бъба се отпрани към тях с мъжкарска походка.
— К’во е това? Тук да не е станало училище? — обърна се той към двойката, сякаш стрелбището бе негова собственост.
Жената се обърна към него и той не хареса това, което видя в очите й. Кучката очевидно не знаеше какво е страх. Явно не бе достатъчно разумна, за да избягва сблъсък с такива като него. Той се приближи към будката й и взе нейния „Смит и Уесън“.
— Голям пищов за миньонче като тебе — ухили се Бъба неприятно и изплю следващата порция сдъвкан тютюн.
— Моля, оставете пистолета — спокойно му нареди Уест.
Бразил усети любопитство, но и леко притеснение за това как щяха да се развият нещата. Шкембестото прасе, издокарано като селяндур от Оклахома, приличаше на човек, който е причинявал страдания в миналото и се гордее с това. Той не остави пистолета на Уест, а извади пълнителя и куршума от цевта. Анди си помисли, че Уест е обезоръжена, а той не може да й помогне, тъй като и неговите куршуми бяха свършили.
— Остави го. Веднага — заповяда Уест с недружелюбен тон. — Това е обществена собственост, а аз съм полицай.
— Глей ти — зарадва се Бъба. — Малкото сладурче било ченге. Леле, боже.
Уест се усети, че не трябва да споменава чина си, защото това щеше да влоши работата още повече. Тя се приближи към дебелака стремително, като едва не опря гърди в шкембето му.
— Това е последният път, в който те моля да оставиш пистолета ми там, където го намери — нареди тя, приковала поглед в грозното му лице, зачервено от уискито.
Бъба отмести очи към Бразил и реши, че този хубавец трябва да получи добър урок. Грубиянът остави пистолета на Уест, приближи се до Анди и се опита да грабне оръжието му. Репортерът го фрасна и му счупи носа. Кръвта на Бъба оцвети в червено камуфлажното яке и оръжията, докато той забързано прибираше вещите си. Стигнал вече до изхода, той се обърна към жената и гаджето й и им изкрещя, че пак ще се сблъскат с него.
— Съжалявам — каза Анди, когато остана насаме с Уест.
— Господи. Не можеш просто така да удряш хората — отвърна тя, притеснена, че не успя да уреди проблема сама.
Докато зареждаше оръжията, Анди внезапно осъзна, че никога досега не бе удрял човек. Не знаеше какво да мисли по въпроса, затова реши да смени темата.
— Колко струва това? — плахо запита той, загледан с любов в пистолета на Усет.
— Не можеш да си го позволиш — отговори тя.
— Вероятно ще мога, ако продам историята ти на списание „Парад“. Редакторът ми смята, че те ще си паднат по нея. Може и да спечеля малко пари. Може и да стигнат за…
Последното нещо, което Уест искаше, бе още една история.
— Какво ще кажеш да сключим сделка — предложи тя. — Забрави за списание „Парад“. Ще ти дам назаем пищова, докато събереш пари за свой собствен. Ще те потренирам още малко, може и някъде на открито. Не е лоша идея, като се има предвид начинът, по който вбесяваш хората. Сега си събери гилзите.
Стотици лъскави гилзи лежаха по пода около тях. Бразил се наведе и започна да ги събира и изхвърля в метална кофа, а Уест прибра вещите си. Някаква неприятна мисъл помрачи лицето й и тя погледна към него.
— Ами майка ти? — запита Уест.
Анди продължи да работи, само повдигна глава и лека сянка премина по лицето му.
— Какво за нея?
— Просто се чудя дали в къщата трябва да има оръжие.
— Много отдавна се научих добре да си крия нещата — отвърна Анди, като метна гилзите в кофата, сякаш искаше да наблегне на думите си.