— Струва ми се, че доста си мислил по въпроса — каза тя. — Добър сценарий.
Той погледна озадачено.
— Какъв сценарий?
Тя отпи от бирата си.
— Чувала съм всичко това и преди. Гледала съм този филм.
Същото можеше да каже и съпругата на Бъба, госпожа Рикман, чието първо име бе забравено още преди двайсет и шест години, след сватбата й в баптистката църква „Табърнакъл“. Госпожа Рикман работеше в „Б & Б“, прочут с най-добрите закуски в града. Хамбургерите на „Б & Б“ също бяха много популярни, особено сред студентите от „Дейвидсън“ и, разбира се, сред подобните на Бъба, отправили се към езеро Норман на риболов.
Когато почистването на оръжията бе завършено, Бразил предложи на Уест да отидат да хапнат нещо. Никой от двамата нямаше представа, че изморената, дебела жена, която ги обслужваше, бе нещастната съпруга на Бъба.
— Здравейте, госпожо Рикман — поздрави Бразил келнерката.
Той се обърна към нея с широката си, неустоима усмивка. Съжали я, както винаги, когато идваше в „Б & Б“. Анди знаеше колко тежка бе работата й и това го караше да си мисли как ли се е справяла майка му през всички онези години, когато все още можеше да излиза и да ходи някъде.
Госпожа Рикман се зарадва, когато видя Анди. Той винаги беше толкова мил.
— Как е моето бебче? — изчурулика тя, докато поставяше пластмасовите менюта пред тях. — А коя е красивата ти приятелка? — запита тя, като погледна към Уест.
— Заместник-началник Вирджиния Уест от полицията на Шарлът — отговори Бразил, без да помисли.
Поради тази му грешка Бъба щеше да научи самоличността на хората, които го бяха нападнали.
— Боже, боже — възкликна госпожа Рикман, сериозно впечатлена от важната жена, която седеше в „Б & Б“. — Заместник-началник. Не знаех, че в полицията има толкова високопоставени жени. Какво ще желаете? Свинското печено е особено хубаво днес. Ще поръчам да ви го задушат, ако искате.
— Хамбургер със сирене, пържени картофи и бира „Милър“ за мен — каза Уест. — Допълнително майонеза и кетчуп. Можете ли да намажете малко масло върху едно хлебче и да го метнете на грила?
— Разбира се, скъпа — кимна госпожа Рикман, без да записва нищо в бележника си, а после погледна към Бразил.
— Обичайното — намигна й той.
Жената тръгна към кухнята с изморена походка. Гърбът я болеше дори повече от вчера.
— Какво е обичайното? — полюбопитства Уест.
— Риба тон върху ръжен хляб, маруля, домат, без майонеза. Зелева салата и лимонов сок. Искам да патрулирам с теб. В униформа — каза Бразил.
— Първо, аз не патрулирам. Второ, ако случайно не си забелязал, имам истинска работа. Е, не е нещо важно. Само целият отдел „Разследвания“. Убийства. Обири. Изнасилвания. Измами. Кражби на коли. Кражби на чекове. Компютърни кражби. Организирана престъпност. Малолетни престъпници. Проститутки. Самоубийци. Разбира се, в момента наоколо броди и някакъв сериен убиец, а по случая работят моите детективи и те поемат цялото напрежение.
Уест запали цигара и грабна бирата си, преди госпожа Рикман да успее да я остави на масата.
— Бих предпочела да не работя по двайсет и четири часа на ден, ако нямаш нищо против. Знаеш ли какъв става котаракът ми? Не иска да ме погледне, не иска да спи при мен. Да не говорим, че не съм ходила на кино или на вечеря от седмици. Не съм завършила оградата. А и въобще не помня последния път, когато си чистих къщата.
— Това като „не“ ли да го приема? — запита Анди.
Глава осма
Християнското име на Бъба беше Джошуа Рикман. Той работеше като електрокарист в „Ингерсол-Ранд“ в Корнелиус. Най-славният момент за работодателя му бе дошъл и отминал в началото на осемдесетте години, когато произведе машина за сняг, която бе използвана при зимните олимпийски игри. Бъба не беше съвсем наясно с подробностите, а и не му пукаше за тях. Това, което се виждаше навсякъде, бяха въздушните компресори. Те се търсеха навсякъде по света. Можеше да се каже, че кариерата му е международна.
В ранните часове на този понеделник той бе потънал дълбоко в мисли, докато опитно подреждаше палети по товарната рампа. Жена му беше споменала хлапето от „Дейвидсън“, което ходело с някаква важна полицайка. Уха! Бъба нямаше нужда да напряга мозъка си прекалено много, за да събере две и две. Носът го болеше ужасно, но никога не би отишъл на лекар. За какво? Философията му беше, че нищо не може да се направи относно счупен нос, разкъсани уши, избити зъби и други незастрашаващи живота наранявания по главата, освен ако човек не проявяваше педерастки интерес към пластичната хирургия. Бъба определено не беше от този тип. Носът му винаги бе приличал на смачкан картоф, така че единственото, което го тормозеше, бе болката. Всеки път, когато издухваше носа си, потичаше кръв, а очите му се пълнеха със сълзи. И всичко това заради онова малко копеле. Бъба не възнамеряваше да го забрави.