Той имаше книги, които се занимаваха с проблемите на такива като него, и се обръщаше към тях, когато му се налагаше. „Накарай ги да си платят“ и „Отмъсти“ бяха особено полезни. Те представляваха чудесни ръководства за върховно отмъщение, написани от някакъв смахнат тип и публикувани без много шум някъде в Колорадо. Бъба ги бе открил на една изложба за оръжия. Бомбите бяха добра идея. Например телевизор, готов да избухне, когато го включиш, или топка за пинг-понг, напълнена с калиев хлорат и барут. Не, това май не беше твърде разумно. Бъба мечтаеше да нарани сериозно враговете си, но не искаше Екипът за спасяване на заложници (ЕСЗ) на ФБР да нахлуе в дома му и да се занимава с него. Също така не желаеше да попада в затвора. Вероятно би му помогнал онзи номер с миризмите, които се продаваха в ловните магазини и можеха да привлекат всички гризачи, насекоми, влечуги и дори домашни животни от околността към двора на полицайката. Животните щяха да съсипят всичко около себе си само за една нощ. Бъба подкара електрокара машинално, зает с мислите си.
Също така би могъл да разлее урина под предната врата на полицайката. Или да й изпрати някакъв гнусен колет. Би ли сменила дома си? По дяволите, да. Това щеше да се превърне в най-силното й желание. Или пък да поръси с отровна пудра бандажа на русото хлапе, с което се перкаше онази кучка. Това щеше да свърши работа, освен ако и двамата бяха хомосексуални, а Бъба вече имаше изградено мнение по въпроса. Честно казано, не беше възможно мъж да изглежда толкова добре, а жена да е толкова силна, ако нямаше нещо нередно у тях. Бъба беше убеден в това. Красивото момченце можеше да получи това, което заслужаваше, отзад от мъжествен тип като Бъба, чийто любим филм бе „Избавлението“. Бъба щеше да даде добър урок на малкия задник. О, да. Той мразеше педалите толкова силно, че вечно ги дебнеше из барове, ресторанти и всички коли, покрай които минаваше по магистралата.
Уест и Бразил нямаха идея за опасността, която ги дебнеше. Във вторник вечерта те не мислеха за себе си, докато наблюдаваха полицейските светлини, които проблясваха върху начупените стъкла и смачканите останки на патрулната кола, която бе катастрофирала в охолния жилищен район „Майърс Парк“. Райнс и останалите санитари използваха хидравлични инструменти, за да извалят труповете от луксозен мерцедес 300E, усукан около едно дърво. Всички бяха напрегнати, притеснени и изнервени от воя на сирените. Полицаите бяха сложили барикада, която блокираше улицата. Бразил паркира БМВ-то си колкото се може по-близо до барикадата и изтича към синьо-червените светлини и ръмжащите двигатели.
Уест пристигна и ченгетата отместиха дървените магарета, за да й направят път. Тя веднага забеляза Бразил, който си записваше нещо в бележника. Замаян от ужас, репортерът наблюдаваше как Райнс и останалите вадят още едно окървавено тяло от мерцедеса и го прибират в черния чувал. Санитарите поставиха жертвата до другите три, полегнали на улицата, изцапана с кръв и машинно масло. Уест се вторачи в смачканата полицейска кола с емблемата на гнездото от стършели на вратите. После насочи вниманието си към другата патрулна кола, където полицай Мишел Джонсън, отпусната на задната седалка, придържаше окървавена кърпа към отчаяното си лице и трепереше неудържимо. Уест бързо се отправи към нея. Отвори задната врата и седна до ужасената полицайка.
— Всичко ще се оправи — каза Уест и обви ръка около раменете на младата жена, която още не можеше да осъзнае напълно какво й се бе случило. — Трябва да те откараме до болницата — добави тя.
— Не! Не! — изпищя Джонсън и покри главата си с ръце, сякаш се намираше в падащ самолет. — Не го видях, докато не профуча към мен. Моят светофар светеше зелено! Бях отговорила на повикване и бързах, но светлината ми беше зелена. Кълна се! О, господи! Не, не! Моля те! Моля, моля, моля!