Бразил се приближи към патрулната кола и чу думите на Джонсън. Пристъпи към вратата и погледна през прозореца. Видя как Уест успокояваше полицайката, която току-що се бе ударила в друга кола, убивайки всички в нея. За момент Уест погледна навън. Срещна погледа му и го задържа. Химикалката му бе готова за писане, но той осъзна, че никога не би могъл да напише тази история. Бразил отпусна химикалката и бележника си, после бавно се отдалечи. Стори му се, че вече не бе същият репортер или човек, какъвто бе досега.
Анди се върна в работата си. Вървеше бавно към бюрото си и за първи път се чувстваше нещастен, че е тук. Седна на стола, включи компютъра и написа паролата си. Бети Кътлър, нощната редакторка, беше дърта гарга с криви зъби. Тя го бе чакала нетърпеливо и сега се спусна стремително към него. Имаше дразнещия навик да подсмърква, докато говори. Анди неведнъж се бе чудил дали жената няма проблеми с кокаина.
— Трябва да приключим с това до половин час — каза тя. — Какво каза ченгето?
Бразил започна да пише уводната история, поглеждайки към бележките си.
— Какво ченге? — запита той, макар да знаеше идеално за какво говори Бети.
— Полицайката, която току-що затри петчленно семейство, за бога — подсмръкна Кътлър.
— Не я интервюирах.
Редакторката не можа да повярва на ушите си. Не искаше да вярва. Очите й проблеснаха заплашително, когато го загледа.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че не си я интервюирал? — изкрещя тя, сякаш искаше всички да я чуят. — Нали беше там!
— Бяха я прибрали в патрулна кола — обясни той, прелиствайки страниците.
— Можеше да почукаш на прозореца — скара му се Кътлър. — Или да отвориш вратата. С други думи, трябваше да си свършиш работата!
Бразил спря да пише и се загледа в жената, която наистина го потискаше. Не му пукаше какво мисли тя за него.
— Ти сигурно би постъпила така — лаконично каза той.
На следващата сутрин в шест часа, когато вестникът изтропа на терасата, Бразил отдавна бе станал. Беше пробягал осем километра, взел душ и бе облякъл полицейската си униформа. Той отвори вратата и грабна вестника, любопитен да види работата си. Гневните му стъпки го отнесоха през всекидневната към тясната, мрачна кухня, където майка му седеше и пиеше кафе, държейки чашата с треперещи ръце. Тя пушеше и се оглеждаше разсеяно, без да вижда. Бразил метна вестника на масата. На първа страница огромното заглавие сякаш крещеше: „ПОЛИЦЕЙСКА КАТАСТРОФА УБИВА ПЕТЧЛЕННО СЕМЕЙСТВО“. Имаше големи цветни снимки, показващи счупени стъкла, изкривени ламарини и офицер Мишел Джонсън, която плачеше в патрулната кола.
— Не мога да повярвам! — възкликна Анди. — Погледни! Проклетото заглавие оставя впечатлението, че полицайката е виновна, а дори не знаем кой е причинил катастрофата!
Майка му не изглеждаше заинтересувана. Тя се надигна и тръгна бавно към вратата, която водеше към терасата. Синът й я загледа притеснено как се клати и се мъчи да свали ключовете си от закачалката на стената.
— Къде отиваш? — запита той.
— До магазина — отговори госпожа Бразил и зарови в старата си чанта.
— Аз ходих вчера до магазина — каза Анди.
— Имам нужда от цигари — отвърна тя, като отвори портфейла си и се намръщи.
— Купих ти цял картон, мамо.
Бразил се вторачи мрачно в нея. Знаеше къде всъщност иска да отиде майка му и отново усети старото чувство на поражение. Въздъхна ядосано, докато майка му броеше банкноти, стиснала чантата си под мишница.
— Имаш ли една десетачка? — попита го тя.
— Няма да ти купувам пиене — отговори Анди.
Майка му спря пред вратата и се обърна към единственото си дете, което никога не бе знаела как да обича.
— Къде ще ходиш? — запита го тя със злобна усмивка, която правеше лицето й грозно и неприятно. — На маскарад ли?
— На парад — отговори Анди. — Ще управлявам движението.
— Парад — презрително се изсмя майка му. — Ти не си полицай, никога няма да бъдеш. Защо искаш да излезеш там навън и да те убият?
Злобата й бързо се замени със самосъжаление и тъга.
— Какво ще стане с мен, ако остана сама? — плачливо попита тя и отвори вратата.
Лошият му късмет тази сутрин не се промени. Бразил се въртя петнайсет минути из паркинга на полицейското управление и накрая остави БМВ-то си на запазено за пресата място, макар да не беше по официална журналистическа работа. Денят беше чудесен, но той тръгна през тунела, който водеше от паркинга до първото ниво на управлението, тъй като настроението му беше твърде лошо. Винаги когато имаше подобни разправии с майка си, Анди се затваряше в себе си. Искаше да е сам и не желаеше да разговаря с никого.