На гишето за проверка той получи радио и ключовете за необозначената полицейска кола, която щеше да шофира в района между „Трайън“ и булевард „Индипендънс“, където се провеждаше ежегодният парад на свободата. Това беше скромно празненство, спонсорирано от участващите в него, издокарани с шапки с пискюли. Колата, която Анди получи, беше ужасна. Стара „Краун Виктория“, мърлява и с олющена черна боя, карана над двеста хиляди километра. Ремъкът сигурно щеше да падне всеки момент, ако проклетото нещо въобще тръгнеше, което засега не възнамеряваше да направи.
Бразил отново завъртя ключа. Акумулаторът проработи колкото да включи радиото и скенера, но колата пак отказа да потегли и гневът на Анди се засили.
— По дяволите! — извика той и удари волана, като случайно натисна клаксона.
Ченгетата на паркинга се обърнаха да видят какво става.
Началник Хамър също си имаше проблеми, макар и от друго естество. Намираше се в ресторант „Карп Дием“ на улица „Саут Трайън“. Тя и двете й заместнички. Уест и Джини Гуди, седяха на маса в ъгъла, обядваха и обсъждаха някои въпроси. Гуди беше на възрастта на Уест и завиждаше на всяка жена със сериозна кариера, особено ако изглеждаше добре.
— Това е най-откаченото нещо, което съм чувала — обади се Гуди, докато ровеше из пилешката си салата. — Той въобще не би трябвало да излиза с нас. Видя ли заглавието тази сутрин? Намеква, че ние сме виновни за катастрофата, защото Джонсън преследвала мерцедеса. Невероятно. При това следите от колата по асфалта показват, че не ние сме минали на червен светофар.
— Анди Бразил не е писал заглавието — каза Уест и се обърна към Хамър, която набождаше на вилицата си сирене и плодове. — Просто искам да патрулирам с него около седмица.
— Искаш да отговаряш на повиквания? — запита Хамър и взе чашата чай с лед.
— Да — отговори Усет, без да обърне внимание на Гуди, която я гледаше презрително.
Хамър остави вилицата си и изгледа Уест.
— Защо репортерът не излезе с обикновените полицаи? А и освен него има още петдесет доброволци. Не може ли да излезе с тях?
Уест се поколеба и махна на келнера да донесе още кафе. Помоли за допълнително майонеза и кетчуп за пържените си картофи и после отново насочи вниманието си към Хамър, сякаш Гуди въобще не присъстваше.
— Никой не иска да излиза с него — обясни Уест. — Той е репортер. Познаваш отношението на хората към „Обзървър“. Не може да се промени за една нощ. А има и солидно количество завист — допълни тя, като хвърли двусмислен поглед към Гуди.
— Да не споменаваме, че хлапето е арогантен нахалник с негативно отношение към властта — намеси се Гуди.
— Властта? — повтори Уест презрително.
Думата увисна като облаче от пара в пречистения въздух на ресторанта, където редовно се събираха жени с голяма власт.
— Кажи ми, Джини, кога беше последният път, когато ти застана да регулираш движението?
Това беше неблагодарна работа. Хората не приемаха пътната полиция сериозно. Нивото на въглеродния двуокис беше опасно високо, а основното правило, че човек не трябва да застава с гръб към движението, не можеше да се приложи, когато се налагаше да стоиш на кръстовище. Как можеше човек да гледа в четири посоки едновременно? Бразил си бе задавал този въпрос още откак бе в академията. Разбира се отговор нямаше, а на всичко отгоре се прибавяше и проблемът с неуважението. Вече поне дузина тийнейджъри, жени и бизнесмени му се бяха подиграли или му бяха показали неприлични жестове, на които той нямаше право да отговори. Какво ставаше с Америка? Хората веднага забелязваха полицаи като него, които не носеха оръжие и изглеждаха новаци, и започваха да се подиграват с тях.
— Ей, клоун — изкрещя жена на средна възраст от прозореца на колата си. — Къде ти е носът?
— С халосни патрони ли стреляш, педалче? — извика някакъв тип в зелен джип с подсилена броня и врати за сафари.
Бразил го изгледа мрачно и стисна челюсти. Искаше му се онзи кретен да спре и да предизвика сбиване. Изпита желание да халоса някого и осъзна, че сигурно скоро щеше да счупи нечий нос.
Понякога Хамър ужасно се отвращаваше от диетата си, но помнеше как навърши тридесет и девет години и й направиха частична хистеректомия, защото матката й вече не вършеше никаква работа. Тогава качи десетина кила за три месеца, издигайки се от четвърта до осма мярка. Докторите казаха, че причината е прекаленото ядене. Глупости. Хормоните бяха виновни. Те предизвикваха всичко в женския живот. Управляваха женската планета и решаваха дали да те направят страстна или фригидна. Караха те да мечтаеш за разходка за ръка в лунната нощ или просто да бъдеш оставен сам.