— Госпожо — каза Анди учтиво, — трябва да завиете и да тръгнете по улица „Шамрък“.
Жената му показа среден пръст и изфуча напред в момента, когато раздразненото ченге в патрулната кола спря до репортера.
— Нещо се е объркало и са насочили насам и парада, и някакво погребение — забързано обясни ченгето.
— Какво? — запита объркано Анди. — Как…
Полицейската кола вече бе потеглила.
— Няма значение дали освобождава някого от регулирането по улиците — каза Гуди, след като се отказа от храната си. — Не го искам. Той е шпионин, ЦРУ, КГБ, наречи го както искаш.
— Е, това вече е адски тъпо — ядоса се Уест и блъсна чинията си настрани. — Господи!
Хамър не се намеси, просто се огледа из ресторанта, за да открие някой познат. Един от редакторите на „Обзървър“ и литературният им критик обядваха, но не заедно. Хамър не се доверяваше на нито един от тях. Не познаваше Бразил, но реши, че идеята на Уест не е лоша. Звучеше като интересна личност.
Когато лъскавите черни катафалки се появиха, фаровете им светеха. Бразил се загледа във величественото им приближаване, като се мъчеше да задържи страничната улица блокирана и да насочва движението по друг път. Безкрайната погребална процесия се заточи бавно и с достойнство. Стотици хора чакаха парада, пиеха безалкохолни, наблюдаваха и махаха. Гледката не бе точно онова, което очакваха сутринта, когато потегляха към парада, но вече стояха тук и нямаха нищо против да се развлекат и с нещо друго.
В дългата черна лимузина „Линкълн Континентал“, тапицирана с бяла кожа и оборудвана с телевизор и видео, седяха опечаленият брат и вдовицата, издокарани в неделни дрехи, и се взираха през затъмнените стъкла. Бяха впечатлени от броя на хората, излезли на улицата, за да поднесат последните си почитания към починалия. Много от тях си бяха донесли закуски, питиета, водеха децата си и размахваха американското знаме. Махаха с ръце жизнерадостно и викаха, въобще държаха се точно така, както би трябвало да бъде. Всички трябваше да празнуват, когато някой минеше на другата страна и се отправеше към нежните прегръдки на Христос.
— Нямах представа, че Тивола е имал толкова много приятели — учудено отбеляза братът и махна на тълпата.
— Излезли са и толкова много полицаи — обади се и вдовицата и плахо помаха.
Бразил наду свирката си и бе почти прегазен от възрастен мъж в додж, който, изглежда, не разбираше, че протегнатите ръце на полицая пред него му даваха знак да спре. Старецът, на име Хауи Сонг, реши да се направи, че не забелязва кервана от лимузини и катафалки, всичките черни и със запалени фарове. До този момент той вече бе излязъл наполовина в кръстовището, а зад него се бе подредила безкрайна върволица коли. Невъзможно бе да даде на заден ход, ако и онези зад него не направеха същото.
— Не мърдай! — нареди Анди на нетърпеливия старец, който бе пуснал радиото си и слушаше някакво кънтри парче.
Бразил нареди пред доджа три оранжеви фунии за отбиване на движението. Те се разпиляха като кегли в момента, когато Анди пристъпи към редицата коли, за да помоли останалите шофьори да се оттеглят назад. Хауи Сонг потегли към булеварда, сигурен, че бавните коли на погребалната процесия ще му дадат път, за да стигне по-бързо до железарския магазин.
Само така си мислиш, изруга наум Чад Тили, директор на „Погребално бюро Тили“, прочуто с хубавата си сграда с климатична инсталация, луксозни обредни зали и качествени ковчези. Голямата му реклама на страница 537 в „Жълтите страници“ за съжаление бе разположена точно срещу „Контрол върху гъби и плесени“. Секретарката на Тили вечно обясняваше на хората, които звъняха в бюрото, че не могат да им помогнат да се справят с влагата в мазето или отходните канали.
Тили бе участвал в повече погребения, отколкото можеше да си припомни. Той бе солиден бизнесмен, който не оставяше да го тъпчат. Не само не направи път на лекето в синия додж, но взе радиото си и повика водещата кола.
— Флип — каза той на заместника си.
— Слушам, шефе.
— Набий спирачка — нареди Тили.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
Целият керван черни коли със запалени фарове закова на място. Доджът не можа да премине булеварда. Хауи Сонг се обърка и също спря. Едно ченге отвори вратата му и изкара стареца от колата.