— Да — отговори директорът на погребалното бюро. — Разкарай шибаните платформи от пътя ми.
Платформите бяха изтеглени встрани и в продължение на час нито една от тях не помръдна дори един сантиметър напред. Никой от зрителите не си отиде у дома, а други любопитни се стекоха към парада. Това се превърна в най-страхотния Ден на свободата в историята на Шарлът.
Гуди, началничката на патрулите, не споделяше същия ентусиазъм, тъй като движението из улиците бе най-основното й задължение, а ковчегът беглец не представляваше нещо, за което би искала да чуе по вечерните новини. Това бе проблем, който тя възнамеряваше да реши лично, но не и преди да се стъмни. Тогава тя взе елегантната си чанта от мека кожа и се отправи към паркинга, където градската управа плащаше деветнадесет долара всеки месец за запазеното й място. Гуди предпочиташе да шофира личната си кола, когато отива на работа, и сега бързо се качи в черната си миата.
После отвори чантата си, извади флакон „Обсешън“ и се парфюмира грижливо. Изчисти зъбите си със суха четка, пооправи косата си и запали колата. Потегли към „Майърс Парк“, най-богатия стар квартал, застроен с огромни палати с покриви от плочи.
Методистката църква в „Майърс Парк“ бе от сив камък и се издигаше на хоризонта като замък. Гуди никога не бе идвала тук на служба, но познаваше паркинга твърде добре, тъй като редовно го посещаваше. Брент Уеб използваше почивката си след новините в шест часа и поршето му вече бе паркирано под високото магнолиево дърво в далечния ъгъл на паркинга. Той загаси двигателя, излезе от колата, като се огледа и в двете посоки, сякаш щеше да пресича, и се пъхна в миатата на Гуди.
Те рядко си говореха, освен ако Гуди имаше да му съобщи някоя интересна новина. Устните им се притиснаха, ръцете им се сключиха. Всеки път страстта им ставаше все по-бурна и примитивна, а желанието им един към друг — още по-лудо. Уеб тайно си представяше как Гуди, издокарана в униформа, го приковава с белезници. Тя пък обичаше да седи сама у дома и да го гледа по телевизията, възхищавайки се на всяка негова дума.
— Предполагам, че знаеш за историята с ковчега — едва промълви Гуди.
— Чий ковчег? — попита Уеб, който никога не знаеше нищо, освен ако информацията не бе открадната.
— Няма значение.
По радиото гърмеше парче на „Пойнтър Систърс“, а двамата в колата дишаха тежко. Прегръщаха се страстно, като се мъчеха да избягнат лоста за скоростите, доколкото можеха. През предното стъкло се виждаше небостъргачът на ЮЕС Банк. Уеб разкопча сутиена на Гуди, макар никога да не можеше да си отговори защо въобще си губи времето с това. После си представи униформата и полицейския й колан и възбудата му нарасна.
Полицай Джени Франкъл беше млада и все още ентусиаст в работата си. Тя не само не избягваше проблемите, но ги търсеше, дори се молеше за тях, затова, когато видя двете коли, паркирани в далечния ъгъл на методистката църква в „Майърс Парк“, реши да провери какво става. Първо, репетицията на църковния хор бе вчера, а групата на „Анонимните алкохолици“ се събираше чак в четвъртък. Освен това търговците на наркотици бяха навсякъде, готови да завземат града. Джени никога нямаше да допусне това. Тя щеше да направи всичко възможно да върне града на свестните, трудолюбиви мъже и жени дори ако това бе последното действие и живота й.
Тя се приближи към сянката и спря. Вече бе достатъчно близо, за да забележи движение на предната седалка на новата черна миата, която й изглеждаше странно позната. Франкъл заподозря, че силуетите принадлежат на мъже, като съдеше по прическите им. Тя вкара регистрационните номера на колите им в подвижния информационен терминал и търпеливо зачака, загледана в мъжете, които се целуваха и прегръщаха, слепи за околния свят. Когато на монитора се появиха имената на Гуди и Брент Уеб, Джени бързо напусна района. С изключение на сержанта от нейния отдел, с когото пиеше бира няколко пъти седмично, тя не довери на никого какво бе видяла вечерта. Сержантът също спомена само на един човек и така слухът дискретно се разпространи нататък.
Бразил изкара дълъг и изморителен ден, но не му се искаше да се прибира у дома. След дежурството като регулировчик той се преоблече и изкара осем часа в „Обзървър“. Сега бе почти един през нощта. Вечерната смяна бе преминала вяло. Известно време Анди се мота из печатарската зала, като наблюдаваше вестниците, отправящи се към крайното си местоназначение — палетите, с които ги изпращаха навън или контейнерите за вторични суровини. Младежът стоеше пред тях като омагьосан. Този път не търсеше заглавието на своята статия, тъй като единствената му информация бе за прегазен на „Минт Хил“ пешеходец. Жертвата бе известен пияница и редакторът Кътлър не смяташе, че историята заслужава повече от пет-шест реда.