След секунди вече седеше в патрулната кола и чакаше да получи акта за превишена скорост, а пожарът бушуваше без него.
— Скоростомерът ми е счупен — опита да се оправдае той.
— Поправи го — посъветва го полицайката, която се държеше недружелюбно и никак не бързаше.
— Бихте ли побързали с писането, госпожо? — учтиво помоли той. — Ще изпусна новината си.
— Трябваше да помислиш за това, преди да нарушиш закона — грубо отговори тя.
Половин час по-късно Бразил говореше по радиото и се оттегляше от мястото на пожара, където изоставената сграда все още гореше. По покрива танцуваха пламъци, а покачените на стълба пожарникари насочваха силни струи вода през счупените прозорци. Хеликоптерите на пресата кръжаха над тях. Анди обясняваше на редактора какво бе открил.
— Изоставена сграда, стар склад. Няма ранени — каза той в микрофона.
Погледна в огледалото и забеляза, че отново го следва полицейска кола. Друго ченге го наблюдаваше внимателно.
— Драсни само няколко реда — посъветва го редакторът.
Анди така и смяташе да направи, но в момента мислите му бяха заети с по-важни неща. Заплахата не бе въображаема, а той не можеше да си позволи да получи повече глоби или наказателни точки в досието. Подкара колата така, както играеше тенис. Реагираше бързо и използваше свободните места, изпращаше топката над главата на противника си. Задник, помисли си той, когато полицейската кола се лепна плътно зад него. Ченгето прекали и Анди не можеше да търпи повече.
— Дотук беше — извика той вбесено.
Патрулната кола се движеше зад него в дясната лента. Анди продължи и зави наляво по „Рънимейд“. Ченгето остана плътно зад него. Намалиха, наближавайки червен светофар. Бразил не показа с нищо, че е осъзнал проблема. Седеше спокойно на седалката и си играеше с радиото, което мълчеше от години. В последната секунда отби в лявата лента, а ченгето бързо отби до него и го погледна с ледена усмивка, която Бразил му върна. Картите бяха на масата и всичко бе ясно. Това бе война. Нямаше връщане назад. Анди мислеше бързо. Полицай Мартин нямаше нужда да мисли.
Светофарът светна зелено и Бразил форсира двигателя, сякаш бе готов да излети. Полицаят се хвана на въдицата, натисна газта и потегли стремително напред. Мощният му форд бе стигнал до средата на кръстовището, когато Анди бързо зави в обратната посока и профуча по „Баркли“. После зави по „Морисън“ и накрая се озова в малка тъмна алея, до контейнер за боклук, зад универсалния магазин „Саутпарк“.
Сърцето му биеше лудо. Той загаси фаровете и се замисли трескаво. Опитваше се да си представи какво можеше да стане, ако ченгето го откриеше. Щеше ли да го арестува за опит за бягство или за съпротива при арест? Или пък да дойде заедно с още няколко ченгета и да го пребият от бой в тази тъмна алея, където надали щеше да се появи някой съзнателен гражданин с видеокамера в ръка.
Бразил възкликна стреснато, когато внезапно изпищя някаква аларма и наруши пълната тишина. Отначало си помисли, че е полицейска сирена, но после задната врата на магазина се отвори и двама млади мъже изтичаха навън, натоварени с електроника, открадната току-що от „Радио Шак“.
— 911! — извика Бразил в микрофона, който го свързваше с новинарската зала.
След това отвратено промърмори на себе си:
— Е, това беше адски умно!
— Какво става? — запита някой от репортерите.
Бразил запали фаровете и се спусна да преследва крадците, за които бе доста трудно да се движат бързо, без да изтърват плячката си. Първо паднаха малките кутии, които съдържаха уокмени, компютърни модеми и касетофони. Бразил си помисли, че младежите щяха да пазят стереоуредбите и телевизорите до края. Той отново се обади по радиото и накара редактора да звънне в полицията и да сложи телефона до радиото, така че полицейският диспечер да чува думите на Анди.
— Току-що стана обир — бързо каза той, без да изпуска от очи преследваните. — Магазин „Саутпарк“. Двама бели мъже. Тичат на изток по улица „Феървю“. Преследвам ги. Пратете някого до задния вход на „Радио Шак“, за да прибере това, което изтърваха.
Крадците пробягаха паркинга и потеглиха по друга алея. Бразил докладваше за всяка тяхна стъпка, залепил се плътно зад тях като овчарско куче, насочващо стадото. Нито един от двамата не бе достатъчно възрастен, за да има право да си купи алкохол, но и двамата пушеха марихуана, лъжеха и крадяха от години. Нито едно от момчетата не бе в добра физическа форма. Да подскачаш около баскетболния кош в квартала бе едно, но да тичаш с километри бе друго. Девън чувстваше, че поне единият от белите му дробове щеше да се пръсне всеки момент. В очите му се стичаше пот. Краката му се подкосяваха и освен ако не му се привиждаше от страх, зловещите синьо-червени светлини на полицейските коли го обграждаха от всички страни като враждебни пришълци от друга планета.