— Господи! — изохка Девън. — Хайде да хвърлим стоката! Тичай!
— Тичам, човече!
Ро обаче бе готов по-скоро да умре, отколкото да пусне това, около което бе обвил ръце. Телевизорът щеше да му осигури дрога за седмици, освен ако не го заменеше за нов пистолет, този път с кобур. Револверът „Смит и Уесън“ 357 от неръждаема стомана, който бе пъхнал в колана на широките си джинси, не възнамеряваше да остане там дълго. Ро го усети как се изплъзва.
— Мамка му! — изруга той.
Пистолетът се плъзна още по-надолу. Господи, молеше се поне да не се простреля на някое по-специално място. Никога нямаше да го преживее. Пистолетът премина през широките боксерки, удари се в коляното му и накрая се показа през крачола. Ро разтърси крак, за да се отърве от него. Подобен номер не бе лесен за изпълнение, когато цялата полиция на Шарлът бе по петите ти, а някакъв кретен в БМВ се опитва да те прегази. Оръжието изтропа на асфалта в момента, когато белите коли с въртящи се светлини сключиха пълен кръг около Девън и Ро. Двамата бандити замръзнаха на място.
— Мамка му! — изруга Ро отново.
Ако съществуваше справедливост, наградата на Бразил за ценния му принос към обществото щеше да бъде да заключи престъпниците с белезници и да ги напъха на задната седалка на полицейската кола. Но той нямаше правата на истинско ченге. На всичкото отгоре тази нощ той беше дежурен във вестника и някак не бе лесно да обясни как така се е оказал в тъмната алея зад „Радио Шак“ по време на обира. Той и полицай Уийд проведоха дълъг разговор за това в патрулната кола.
— Хайде да опитаме отново — предложи Уийд. — По каква причина си седял тук със загасени фарове?
— Мислех, че ме следят — търпеливо отговори Анди за пореден път.
Уийд го изгледа подозрително. Не беше сигурна как точно стояха нещата, но бе убедена, че репортерът лъжеше. Всички го правеха. Беше готова да се обзаложи, че Бразил е паркирал тук, за да поспи по време на работа, да изпуши някоя цигара с марихуана или да си удари един бързак. Или пък всичките заедно.
— Кой те следеше? — запита Уийд, докато грижливо попълваше доклада си.
— Някакъв тип в бял форд — отговори Анди. — Не го познавам.
Беше доста късно, когато Бразил си тръгна от паркинга на „Саутпарк“, без да получи и една дума на благодарност от страна на ченгетата. Сети се, че му остава да убие около час, преди да се върне във вестника, за да опише случилото се през осемчасовото му дежурство, което според него не бе много.
Намираше се сравнително близо до мястото в „Майърс Парк“, където бе станала ужасната катастрофа с Мишел Джонсън. По някаква необяснима причина той не можеше да спре да мисли за онази зловеща нощ. Анди премина бавно покрай огромните къщи, като си представяше хората, които живееха в тях, и чувствата им по отношение на убитите им съседи. Семейство Ролинс бе живяло близо до музей „Минт“. Когато стигна до тяхната бяла тухлена къща с меден покрив, Бразил спря колата и се загледа тъжно в нея. Личеше си, че в дома няма никой и никога няма да има. Анди се замисли за майката, бащата и трите малки деца, загинали за секунда, за това как всичко можеше да бъде загубено в един кратък миг.
Бразил не бе чувал много истории за богати хора, починали при катастрофи или престрелки. Само частните им самолети падаха от време на време и в началото на осемдесетте в „Майърс Парк“ се бе появил сериен изнасилвач. Анди си представи млад мъж с качулка на главата, който чука по вратите с намерението да изнасили някоя жена, останала сама у дома. Дали негодуванието срещу богатството им бе предизвикало тази жестокост? Желанието да отмъстиш за това, че те имат повече от теб? Анди се опита да се постави на мястото на престъпника, докато наблюдаваше осветените прозорци на съседните къщи.
Осъзна, че насилникът вероятно е правил същото, което той правеше тази вечер. Сигурно е обикалял наоколо и се е оглеждал, но най-вероятно го е правил пеша. Шпионирал е и е планирал, а истинското зловещо действие е идвало като резултат от фантазиите му. Бразил не можеше да си представи нещо по-ужасно от това да бъдеш изнасилен. Достатъчно простаци го бяха закачали през краткия му живот, за да може да се страхува от изнасилване, така както се страхуваше една жена. Никога нямаше да забрави какво му бе казал веднъж Бридълуд от охраната на „Дейвидсън“: „Никога не отивай в затвора, момче. През цялото време, докато си там, ще бъдеш наведен“.