Катастрофата бе станала там, където се пресичаха няколкото улици „Куинс“ и „Селуин“. Още преди да стигне дотам, Анди разпозна мястото. Това, което не бе очаквал да види, бе паркираният встрани нисан. Той се приближи към него и шокирано разпозна полицай Мишел Джонсън. Младата жена седеше в колата и плачеше. Бразил паркира до нея. Излезе от БМВ-то и тръгна към личната кола на полицайката с уверени и решителни крачки, сякаш бе отговорен за това, което ставаше. Вгледа се през прозореца към разплаканата Джонсън и сърцето му трепна. Тя вдигна очи и го погледна стреснато. Реагира светкавично и грабна пистолета си, после осъзна, че това бе младият репортер. Тя се отпусна, но се ядоса и свали стъклото.
— Разкарай се, дявол да те вземе! — извика тя.
Анди не помръдна, вторачен в нея. Тя запали двигателя.
— Лешояди! Шибани лешояди! — изкрещя полицайката.
Бразил замръзна. Действията му бяха толкова непривични за репортер, че Джонсън се обърка. Забрави, че е решила да тръгва, и също застина неподвижно.
— Искам да ти помогна — каза Анди съчувствено.
Уличната лампа осветяваше счупените стъкла, черните петна по асфалта и вдлъбнатото дърво, в което се бе ударил мерцедесът.
Очите на Джонсън отново се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с ръка. Унижението й пред младия репортер бе пълно. Тя изстена отчаяно и си помисли за пистолета, който можеше да сложи край на всичко.
— Когато бях на десет години — заговори Анди, — баща ми работеше тук като ченге. Беше горе-долу на твоята възраст, когато го застреляха при изпълнение на служебния дълг.
Джонсън го погледна изненадано.
— Осем и двайсет и две вечерта. Двайсет и девети март. Неделя. Казаха, че вината си била негова — продължи Бразил с треперещ глас. — Бил цивилен. Последвал открадната кола вън от района си. Полицаите, които трябвало да му помогнат, въобще не се появили. Поне не навреме. Направил най-доброто, което можел, но…
Младежът замълча за момент и прочисти гърлото си, после продължи:
— Въобще нямал шанс да разкаже какво точно е станало.
Бразил се вторачи невиждащо в тъмната улица, която бе съсипала и неговия живот. После удари с юмрук по покрива на колата.
— Баща ми не беше лошо ченге! — извика той.
Джонсън притихна отчаяно и се почувства празна.
— Предпочитам да бях на неговото място — каза тя. — Иска ми се да съм мъртва.
— Не — възрази Анди и се наведе към нея. — Не.
Той погледна към лявата й ръка, сложена на волана, и забеляза венчалната халка. Протегна ръка през прозореца и я погали.
— Не оставяй никого зад себе си — каза той.
— Днес върнах значката си — съобщи Джонсън.
— Те ли те накараха да го направиш? — запита той. — Няма доказателства, че ти…
— Никой не ме е карал — прекъсна го тя. — Те мислят, че съм чудовище! — добави Мишел и отново избухна в сълзи.
— Можем да променим това — решително каза Анди. — Позволи ми да ти помогна.
Джонсън отвори вратата и той влезе в колата.
Глава десета
На следващата сутрин началник Хамър поливаше цветята си, когато Уест влезе при нея. Уест носеше закуската си, този път баничка с яйца и кренвирши. Телефонът на Хамър звънеше като луд, но тя бе заета с орхидеите си и вдигна поглед към заместничката си, без да я поздрави. Хамър бе прочута с лаконичните съобщения, които правеше с лекия си арканзаски акцент.
— Е — каза тя. — Значи той започва преследване, което довежда до два ареста. Съвсем сам се справя с редицата обири в „Радио Шак“, които тормозят града от осем месеца.
Хамър огледа екзотичното бяло цвете и му доля още малко вода. Полицайката изглеждаше страхотно в черния си копринен костюм с фини райета, черна копринена блуза с висока яка и мъниста от черен оникс. Уест наистина се възхищаваше от начина, по който се обличаше шефката й. Гордееше се, че работи за жена, която изглежда толкова елегантна, отнася се мило към хора и растения и в същото време може с лекота да се справи с всекиго.
— Освен това е успял по някакъв начин да научи истината от Джонсън — допълни Хамър, като кимна към сутрешния вестник на бюрото си. — Изяснил е, че тя не е виновна за смъртта на онези нещастни хора. Сега Джонсън няма да напусне.