Хамър се премести към саксията с малкото дръвче до прозореца и почисти увехналите листа.
— Говорих с нея сутринта — продължи тя. — Всичко това, а Бразил дори не е бил с някой от нашите хора.
Тя спря работата си за момент и погледна към Уест.
— Права си. Не бива да е навън самичък. Господ знае какво ще направи, ако облече униформа. Иска ми се да можех да го прехвърля в друг град, поне на пет хиляди километра оттук.
Уест се усмихна на началничката си, която се тревожеше за листни въшки и оглеждаше с любов растенията си.
— Това, което искаш, е — каза Уест — той да работи за теб.
Книжната кесия прошумоля, когато Уест бръкна в нея, за да извади закуската си.
— Ядеш прекалено много боклуци — каза й Хамър. — Ако се хранех като теб, щях да съм вечно болна.
— Бразил ми се обади — най-после съобщи Уест, докато сгъваше мазната хартия. — Знаеш ли защо е бил зад „Радио Шак“?
— Не — отговори Хамър, поглеждайки любопитно към нея.
Пет минути по-късно Хамър вървеше решително по дългия коридор на първия етаж. Не изглеждаше приятелски настроена. Полицаите, покрай които мина, я загледаха учудено и й кимнаха. Тя протегна ръка и отвори една от вратите. Униформените полицаи в стаята за съвещания се изненадаха, когато видяха елегантната си началничка. Заместник Гуди запознаваше хората си с последните си решения.
— Всички, и наистина имам предвид всички запитвания да се отнасят към дежурния капитан — казваше тя, преди да забележи влизането на началничката си, което прекрати събранието.
Гуди бързо осъзна, че ще има сериозни проблеми.
— Заместник-началник Гуди — високо каза Хамър, — знаете ли какво е полицейски тормоз?
Лицето на Гуди пребледня. Тя си помисли, че ще припадне, и се облегна на шкафа. Ченгетата се вторачиха в нея и застинаха на място като парализирани. Гуди не можеше да повярва, че шефката й ще я изложи пред събраните в стаята тридесет и три улични ченгета, двама сержанти и един капитан.
— Хайде да се качим в кабинета ми — предложи тя с насилена усмивка.
Хамър застана пред полицаите и скръсти ръце. Беше съвсем спокойна, когато отговори:
— Не. Мисля, че всички ще имат полза да чуят това. Докладваха ми, че някои от полицаите са следили репортер от „Обзървър“ из целия град.
— Кой го каза? — предизвика я Гуди. — Той ли? И ти му повярва?
— Не съм казала, че той ми се е оплакал — уведоми я Хамър.
Началничката замълча. Тишината в стаята накара Гуди да настръхне. Тя си помисли за розовите успокоителни таблетки в чекмеджето на бюрото й. Третият етаж изглеждаше толкова далеч.
— Още веднъж да чуя подобно нещо — каза Хамър и изгледа всички присъстващи, — и горчиво ще съжалявате за това.
Високите й токчета изтропаха на път към вратата. Тя се опита да се свърже с Анди Бразил в дома му, но жената, която вдигна телефона, бе или пияна или без зъби, а може би и двете. Хамър затвори и звънна на Панеса.
— Джуди, не съм съгласен репортерите ми да бъдат следени, заплашвани… — веднага започна Панеса.
— Ричард, знам — простичко каза тя. — Моля те, приеми извиненията ми, а също така и обещанието ми, че това няма да се повтори. Освен това искам да поднеса на Бразил официална благодарност за помощта му към полицията снощи.
— Кога?
— Веднага.
— Ще можем ли да го отпечатаме във вестника?
Хамър се засмя. Харесваше този човек.
— Ще ти кажа нещо — весело отговори тя. — Отпечатай го, но ми направи и една услуга. Не обяснявай защо Анди се е криел в алеята.
Панеса се замисли за момент. Реално погледнато, ченгета, които злоупотребяват с властта си и тормозят невинен човек, бе по-добра история, отколкото тази за съзнателния гражданин, самоотвержено помагащ на полицията и залавящ престъпници.
— Слушай сега — заговори Хамър отново. — Ако се случи пак, напиши го, и то на първа страница. Добре ли е така? Не бих те обвинила за желанието ти да разкриеш някои нередности. Но недей да наказваш цялата полиция заради един задник.
— Кой е задникът? — любопитно попита Панеса.
— Погрижила съм се за него — кратко отвърна Хамър. — Кой е телефонният номер на Бразил? Искам да му се обадя.