Това наистина впечатли Панеса. Издателят наблюдаваше младия репортер през стъклата на кабинета си. Както винаги, Анди бе дошъл рано и работеше по нещо, което сигурно не влизаше в задълженията му. Панеса погледна указателя и даде вътрешния телефон на Бразил на Хамър. Изпита истинско удоволствие секунда по-късно, когато видя как младежът вдига слушалката и изненадано чува гласа на полицейската началничка.
— Джуди Хамър — представи се тя с ясен глас.
— Да, госпожо — отговори Бразил, като седна по-изправено, събори чашата си с кафе и бързо вдигна бележниците си, за да не се изцапат с горещата течност.
— Слушай. Знам за снощи — делово каза Хамър. — Просто искам да чуеш от самата мен, че подобно поведение не се допуска от полицията в Шарлът. Аз също съм възмутена от него и това никога няма да се повтори. Моля, приеми извиненията ми, Анди.
Младежът почувства странно затопляне, когато я чу да произнася малкото му име. Ушите му се зачервиха.
— Да, госпожо — бе единственото, което успя да каже.
Изкарваше си хляба с думи, но къде бяха те, когато се нуждаеше от тях? Бразил се отчая, когато тя затвори. Сигурно си бе помислила, че е лоботомиран, малоумен или пълен идиот. Можеше поне да й благодари, за бога! Анди избърса кафето от бюрото и се вторачи в екрана на компютъра. Предположи, че ако й се обади, тя няма да може да разговаря с него. Вероятно вече се бе заела с по-важни неща. В никакъв случай не би си губила повече времето с него. Анди започна статията си за измамите в Първа обединена банка, без да може да се съсредоточи върху нея. Томи Аксъл, който седеше наблизо, въобще не съществуваше за него.
Аксъл наблюдаваше Бразил цяла сутрин и вече бе убеден, че младежът е обзет от силни чувства. Дори в момента се червеше. Това определено бе добър знак. Аксъл също не успя да се съсредоточи върху историята си за Уинона Джъд, което бе доста неприятно за нея. Статията за последния й великолепен албум можеше да предизвика истинска сензация, ако не бе изпълнена с безсмислиците, които сега щяха да й струват огромни загуби от продажби. Аксъл имаше подобна власт. Той въздъхна и се опита да събере смелост отново да покани Анди на вечеря, концерт или в клуб с мъжки стриптийз. Може би щеше да успее да напие момчето, да го накара да изпуши малко трева и после да му покаже истинския живот.
Бразил отново погледна към телефона отчаяно. О, по дяволите. Къде отиде целият му кураж? Той грабна слушалката, потърси номера в указателя и набра.
— Кабинетът на началник Хамър — отговори някакъв мъж.
Анди прочисти гърло.
— Анди Бразил от „Обзървър“ — представи се той с учудващо стабилен глас. — Чудя се дали мога да поговоря с нея.
— Във връзка с какво?
Бразил не възнамеряваше да се предаде лесно. Бе прекалено късно. Нямаше накъде да бяга.
— Отговарям на нейното обаждане — смело каза той, сякаш бе напълно обичайно Хамър да му се обажда, а той да отговаря на обаждането й.
Капитан Хорджис се обърка. Какво беше направила Хамър? Сама ли бе набрала номера на репортера? Хорджис мразеше тя да звъни някъде, без разговорите да минат през него. По дяволите. Не можеше да се оправи с нея. Тя бе извън контрол. Свърза я, без да си даде труда да предупреди Анди. Две секунди по-късно гласът на Хамър се чу по линията и стресна Бразил.
— Извинявам се за безпокойството — бързо каза той.
— Няма проблем. С какво мога да ти помогна? — отвърна тя.
— О, няма нищо. Искам да кажа, не се обаждам за някаква новина. Просто исках да ви благодаря за това, което направихте.
Хамър замълча озадачено. Откога репортерите й благодаряха за нещо?
Бразил изтълкува тишината погрешно. О, господи, тя наистина вече го мислеше за идиот.
— Е, не искам да отнемам повече от времето ви — забърза се той още повече, напълно объркан. — Ами, добре. Просто това беше страхотно от ваша страна. Така си помислих. Не трябваше да го правите. Човек във вашето положение. Имам предвид, повечето хора не биха го направили.
Хамър се усмихна и почука с нокти по папката на бюрото си. Имаше нужда от маникюр.
— Ще се видим в управлението — каза тя и почувства вълнение, когато затвори.
Имаше двама синове и те редовно я нараняваха. Това, разбира се, не й пречеше да им се обажда всяка неделя вечер или да започне да спестява пари за колежа на внуците си, или да предлага да им изпрати билети за самолета, когато имаха възможност да я навестят. Синовете й не притежаваха нейната енергия и тя тайно обвиняваше за това баща им, който бе изключително инертна личност. Въобще не бе чудно, че Хамър бе забременяла толкова трудно. Оказа се, че способните сперматозоиди на Сет могат да се преброят на пръстите на едната й ръка. Ранди и Джъд живееха като ергени, макар да имаха семейства. Все още се опитваха да открият себе си в Гринич Вилидж и Венис Бийч. Ранди искаше да стане артист. Джъд свиреше на барабани в някаква група. И двамата работеха като келнери. Хамър ги обожаваше. Сет не изпитваше същите чувства и заради това те идваха в града рядко, а майка им поддържаше връзка с тях самостоятелно.