Внезапно Хамър се почувства депресирана. Реши, че може да се разболява от нещо, и звънна на капитан Хорджис.
— Имам ли някаква среща за обед? — запита тя.
— Градският съветник Снайдър — отговори Хорджис.
— Отмени срещата и звънни на Уест — нареди тя. — Кажи й да дойде в кабинета ми по обед.
Глава единадесета
„Престо грил“ се славеше с бързото си и добро обслужване, макар да се намираше в една от лошите части на града. Всяко ченге в района на Шарлът-Мекленбърг знаеше, че Хамър и Уест закусват в „Престо“ всеки петък сутрин. Двете жени бяха наблюдавани много по-внимателно, отколкото някоя от тях подозираше, тъй като не съществуваше ченге, желаещо да оцелее, което би поело риска нещо лошо да се случи на началничката или заместничката й по време на неговото дежурство.
Малкото заведение изглеждаше същото като през четиридесетте години, когато бе построено. Намираше се на улица „Уест Трейд“ и бе заобиколено с рушащи се паркинги, близо до първа баптистка църква „Маунт Морая“. Когато времето бе хубаво, както днес, Хамър предпочиташе да стигне дотам пеша. Уест никога не ходеше пеша, когато можеше да се вози, но изборът не бе неин.
— Хубав костюм — обърна се Хамър към Уест, която бе решила да даде почивен ден на униформата си и носеше червена блуза и син костюм с панталон. — Защо никога не носиш поли? — добави Хамър.
Не звучеше като критика, а просто любопитство. Уест имаше много хубава фигура и слаби, елегантни крака.
— Мразя поли — отговори Усет, която вече дишаше тежко, тъй като Хамър вървеше прекалено бързо. — Мисля, че чорапите и високите токове са измислени от мъжете. Също като стегнатите с превръзки крака. За да ни инвалидизират и забавят.
— Интересно — усмихна се Хамър.
Полицай Трой Сандърс ги забеляза първи и се парализира от нерешителност. Отби бързо по улица „Седър“, за да не го видят. Дали да уведоми приятелите си, които бяха в района? Той си спомни кошмара от изненадващото нахлуване на Хамър на събранието и строгото й предупреждение относно полицаите, които следяха и тормозеха хората, независимо какъв бе мотивът им. Дали началничката нямаше да сметне за тормоз това, че Сандърс е подтикнал приятелите си да шпионират и следят Хамър и Уест по време на обяда им? Господи. Сандърс спря на паркинга на супермаркета с разтуптяно сърце.
Погледна в огледалата и провери паркираните коли, като мислеше трескаво. Не си заслужаваше риска, реши той. Особено при положение че присъстваше на събранието и чу всяка дума, която Хамър каза на Гуди. Началничката лесно можеше да провери обажданията в управлението и да узнае, че Сандърс е виновен за наблюдението над нея. Щеше да му вземе здравето за това, че не се е подчинил на пряка заповед. Полицаят бе уверен, че очите й го бяха пронизали, когато бе казала: „Следващия път горчиво ще съжалявате за това“. Сандърс реши да не вика никого. Спря патрулната кола в най-отдалечения ъгъл на паркинга и запали цигара.
Към дванайсет и двайсет редовните клиенти бяха заели местата си около пластмасовия тезгях в „Престо“. Джин Ръми седна последен. Както винаги, от задния му джоб стърчеше банан, който той пазеше за по-късно през деня, когато огладнее отново, докато шофира червено-бялото такси.
— Можеш ли да ми направиш един хамбургер? — запита той Спайк, който обслужваше грила.
— Да, мога — отговори Спайк.
— Знам, че е рано.
— Човече, въобще не е рано — каза Спайк, като почисти грила и просна отгоре замразения хамбургер. — Кога си погледна часовника за последен път, Ръми?
Приятелите му го наричаха така за по-кратко. Ръми се усмихна и глупаво поклати глава. Обикновено идваше за закуска, но днес бе закъснял. Струваше му се, че двете бели дами също идваха в „Престо“ за закуска. Вероятно това бе проблемът. Всичко бе прекалено объркано. Той отново поклати глава, ухили се и внимателно нагласи банана, за да не го смачка.