— Защо си носиш банана така? — попита съседът му, Джеферсън Дейвис, който управляваше жълт трактор и се хвалеше, че е участвал в строежа на ЮЕС Банк. — Сложи го в джоба на ризата си — допълни той и потупа джоба на червената карирана риза. — Тогава няма да седнеш върху него.
Останалите мъже пред бара, осем на брой, се впуснаха в задълбочено обсъждане относно банана на Ръми и предложението на Дейвис. Някои от тях ядяха пържоли със сос, другите се придържаха към дроб със зеле и настърган кашкавал.
— Като го сложа в джоба на ризата, го виждам през цялото време, докато карам — опита да обясни философията си Ръми. — Тогава го изяждам много по-рано. Никога не мога да издържа до три или четири часа.
— Тогава го пъхни в жабката.
— Там няма място.
— А защо не на предната седалка? Всичките ти пътници сядат отзад, нали? — запита Спайк, като постави пред него хамбургера с майонеза, кашкавал и пържен лук.
— Не става. Понякога оставят торбите си отпред — отговори Ръми и грижливо разряза хамбургера си на две. — Или пък качвам четирима пред автогарата и единият сяда отпред. Хората виждат банана на седалката и си мислят, че ям, докато съм на работа.
— Та ти го правиш, човече.
— Така е.
— Това е истината.
— Кажи му, брато.
— Не, когато при мен се вози някой, не ям — възрази Ръми и неволно опипа банана в задния си джоб.
Хамър си мислеше, че в „Престо“ никога не е било толкова шумно. Тя хвърли поглед към мъжете до тезгяха, очаквайки ги да се сбият всеки момент. Единият каза на друг от тях да си пъхне нещо някъде, а останалите се съгласиха. Отдавна не бе участвала в добра битка, ако не се броят разправиите й със Сет. Разбира се, тя не се заблуждаваше. Знаеше, че из района обикалят поне двайсет патрулни коли и виждат всяко парченце салата, което набожда с вилицата си. Това бе досадно, но тя не обвиняваше хората си, дори оценяваше вниманието и грижата им. Намираше ги за трогателни, макар да знаеше, че мотивът им е да запазят собствените си задници, а не спокойствието й.
— Може би трябваше да поговоря с нея насаме — каза Хамър.
На Уест й се искаше началничката й да се бе накарала на Гуди пред цялото полицейско управление, или на събрание на градската управа, предавано по телевизията.
— Прекалено си строга към себе си — каза тя дипломатично, довършвайки сандвича и пържените картофи.
— Кълна се, тук храната наистина е страхотна — каза Хамър. — Погледни онзи гювеч. И всичкото това от остатъци.
Уест се загледа в Спайк, който взимаше продукти, готвеше и сервираше с невероятна скорост, докато мъжете около него продължаваха да спорят къде да крият крадени стоки или дрога. Жабката. Под седалката. В джоба си. Уест не можеше да повярва колко нагли са станали престъпниците напоследък. Наистина тя и Хамър бяха цивилни, но всички ги познаваха, а и радиостанцията на Уест стоеше на масата и се обаждаше от време на време. Очевидно обаче на онези момчета не им пукаше и ни най-малко не се притесняваха от полицията.
— Ще ти кажа нещо — обади се един от тях, като посочи с пръст към мъжа в червената карирана риза. Искаш да знаеш какво да направиш с него? Аз ще ти дам съвет. Изяж го. Бързо, преди някой да те види. Тогава никой нищо не може да ти каже. Нали?
— Няма да кажат нищо.
— Абсолютно нищо.
— Точно така.
— Да седиш върху него не е отговорът, Ръми — намеси се и Спайк. — Освен това и тук можеш да получиш същото. Високо качество. Внос. На добра цена. Пресни всяка сутрин.
Спайк ловко сгъна омлета с шунка и сирене, който приготвяше, после добави:
— Но, не. Всеки шибан ден идваш тук с проклетото нещо, напъхано в джоба ти. Какво е това? Да не мислиш, че впечатляваш жените? Да не би да ги караш да си мислят, че се радваш да ги видиш?
Всички се засмяха, с изключение на Уест, началничката на следствения отдел на града. Тя възнамеряваше да изпрати няколко от момчетата си да се занимаят с тези престъпници тук, да открият връзките им в Колумбия, дори реши да привлече Националната служба за борба с наркотиците, ако се наложи.
— Дрога — измърмори тя към шефката си.
Хамър почти не й обърна внимание, заета с мислите си. Все още бе толкова ядосана на Гуди, че чувстваше как кръвта й кипи. Как смееше тази тъпа, незаслужено повишена кучка да рискува репутацията на цялата полиция и на всички жени? Хамър дори не можеше да си спомни последния път, когато бе толкова разгневена. Уест също бе ядосана, което поне малко успокои Хамър. Немного хора разбираха какво е да понасяш стреса и отговорностите на началническото място. Уест го знаеше твърде добре, а и притежаваше здрав разум. Знаеше колко лошо е да злоупотребяваш с властта си.