— Можеш ли да повярваш? — запита я Уест, като смачка салфетката си и се вторачи в търговеца на наркотици в червена карирана риза и банан в задния джоб на панталона. — Можеш ли да си представиш наглостта на някои хора?
Хамър поклати глава, готова да избухне.
— Не — отговори тя. — Винаги се учудвам…
И двете замълчаха, когато радиото се обади.
— До всички коли в района. Улица „Уест Трейд“ номер шестстотин. Извършва се обир. Въоръжен бял мъж в автобус ограбва пътниците…
Хамър и Уест скочиха на крака и се затичаха към автогарата на „Грейхаунд“, която се намираше до „Престо“. Полицаи започнаха да отговарят на повикването, но, изглежда, наблизо нямаше нито една патрулна кола. Това учуди Хамър, която тичаше с известни затруднения на високите си токчета. Уест бе точно зад нея. Профучаха покрай автогарата към страничната улица, където автобус с четиридесет и седем пътници стоеше с широко отворени врати.
— Ще се качим, преструвайки се на пътници — прошепна Уест на шефката си, когато забавиха ход.
Хамър кимна. Знаеше как точно ще протече операцията.
— Ще се кача първа — каза тя.
Уест нямаше точно това предвид, но последното нещо, което би направила някога, бе да намекне, че Хамър е забравила как се върши полицейската работа. Високите токчета на Хамър изтропаха по металните стъпала на автобуса. Тя се качи усмихнато, сякаш без да забелязва какво става около нея. Пътниците седяха ужасени на местата си, а млад бял мъж със заплашителен вид вървеше по пътеката и събираше портфейли, бижута и часовници и ги пускаше в найлонов чувал за боклук.
— Извинете — каза Хамър учтиво на околните.
Маджик Великия се завъртя и прикова поглед в елегантната дама в скъп черен костюм, която забеляза пистолета му и замръзна. Жената зад нея също застина. Нещата вървяха чудесно. Тези кучки изглеждаха богати.
— Това ли е автобусът за Канаполис? — попита по-възрастната кучка.
— Това е автобусът, в който трябва да ми дадеш парите си — ухили се Маджик и размаха оръжието си към нея.
— Да, господине. Не искам никакви проблеми — отвърна жената в черно.
Маджик си помисли, че тя изглежда доста объркана, сякаш можеше да припадне или да се напишка в панталона си. Тя се приближи уплашено към него, като ровеше в черната си кожена чанта. Меджик щеше да вземе и нея, за да направи подарък на майка си. Нямаше да е лошо да вземе и жестоките черни обувки. Интересно какъв размер бяха? Крадецът научи предостатъчно за обувките, когато кучката внезапно го ритна с такава сила в пищяла, че той прехапа езика си. Изведнъж в ръката й се появи огромен пищов, който тя опря в главата му. Собственият му пистолет изчезна някъде отзад за секунда, а после той се озова по корем на пътеката между седалките. Другата кучка с ловко движение изви китките му и закопча стегнато белезниците.
— Човече, прекалено са стегнати — оплака се Маджик и усети силна болка в крака си. — Мисля, че кракът ми е счупен.
Уплашените пътници гледаха безмълвно, с увиснали ченета, как двете издокарани дами свалиха престъпното копеле от автобуса и го поведоха нанякъде. Внезапно се появиха полицейски коли с проблясващи светлини и всички в автобуса разбраха, че и това е станало благодарение на двете жени.
— Благодаря ти, Господи — обади се някой.
— Слава на Бога.
— Това е чудо.
— Батман и Робин.
— Подай ми оня чувал, за да си взема златната верижка.
— Искам си пръстена.
— Всички да останат на местата си и да не докосват нищо — нареди едно ченге, качвайки се в автобуса.
Полицай Сандърс се надяваше, че началничката не го е забелязала, когато излезе от патрулната кола.
— Къде беше? — попита го тя, когато мина покрай него, после се обърна към Уест: — Не намираш ли това за странно? Обикновено, когато сме тук, мястото гъмжи от полицаи.
Уест също не разбираше, но вече гледаше с друго око на полите и елегантните обувки на шефката си. Не само не я забавиха при тичането, но острите обувки свършиха чудесна работа. Уест се гордееше с началничката си.