— Така ли? — запита тя и отново го погледна мрачно. — Добре, позволи ми и аз да съм честна за една минута. Не ми пука кой какво ти е казал, ясно ли е? Знаеш ли как наричат цитати като този в истинския свят? Наричат ги дрънканици. А и слух, клюка, клевета, подвеждане на свидетел, шибано неуважение.
— Как да напиша това последното? С тире ли?
Бразил се опита да не се захили, като се престори, че си води бележки. Уест размахваше цигарата си ядосано и звучеше все по-абсурдно.
— Искам да кажа, Шерлок, че дивотиите на някой свидетел не са непременно верни и не заслужават да бъдат повтаряни и отпечатвани. Разбра ли?
Той кимна с подигравателна сериозност.
— Освен това не нося високи токове и не искам никой да мисли, че нося — добави Уест.
— Как така? — запита Анди.
— Как така какво?
— Не искаш хората да мислят така.
— Не искам хората въобще да мислят за мен.
— Защо никога не носиш високи токове? Или поли? — запита Бразил, който не възнамеряваше да се предаде лесно.
— Не е твоя работа — грубо отвърна Уест и изхвърли цигарата си през прозореца.
Полицейското радио прекрати спора, като съобщи някакъв адрес на булевард „Уилкинсън“. Всеки запознат с района знаеше, че става дума за бар „Хартиената кукла“. Стриптийз клубът съществуваше от много години. Основният му персонал бяха поувехнали жени, чието облекло се състоеше от изрязани бикини. Тази нощ посетителите на бара отпиваха големи глътки от шишетата бира, скрити в кафяви книжни кесии. Недалеч от заведението недоразвит младеж весело се ровеше из контейнера за боклук.
— Не беше много по-възрастна от мен — разказваше Анди на Уест за младата проститутка, която бе забелязал предишната нощ. — Повечето от предните й зъби липсваха, косата й беше дълга и мръсна и имаше татуировки. Обзалагам се, че някога е била красива. Искаше ми се да я заговоря и да разбера какво я е превърнало в същество като това.
— Хората повтарят историите си. А и винаги намират някой, който да ги тормози — каза Уест, странно раздразнена от интереса му към някаква проститутка, която в миналото може да е била красива.
Излязоха от колата. Уест приближи към един пиян с бейзболна шапка. Той държеше бутилка бира и се олюляваше.
— Забавляваме се, а? — заговори го Уест.
Мъжът едва говореше, но бе в добро настроение.
— Кап’тане — измърмори той. — Изглеждаш жестоко. Кой е тоя с теб?
— Можеш да изсипеш пиенето или да потеглиш към затвора — каза Уест.
— Да, госпожо. Това е лесно решение. Хич няма и да му мисля.
Пияният изсипа бирата на паркинга, като едва не падна в локвата и изпръска униформения панталон на Бразил и безукорно чистите му обувки. Анди прие нещата леко. Отскочи назад, макар и със закъснение, и се запита къде ли се намираше най-близката тоалетна, убеден, че Уест веднага ще го закара дотам. Тя разпръсна останалите пияници, които с неудоволствие изпразниха бутилките си на улицата, като пресмятаха наум останалите си пари и колко бързо могат да стигнат до заложната къща и после обратно в бара.
Бразил последва Уест към колата. Качиха се и закопчаха предпазните колани. Анди се почувства притеснен от киселата миризма, която се носеше от краката му. Можеше да мине и без тази част от работата. Пияните го разстройваха и той се ядоса, докато ги наблюдаваше през прозореца. Отрепките залитаха напред в тъмнината и сигурно щяха да подновят запоя си още преди той и Уест да изминат и километър. Този тип хора не се променяха. Завинаги оставаха замаяни от алкохола и нараняваха всички около себе си.
— Как е възможно човек да падне толкова ниско? — измърмори той.
— Всеки от нас може — отговори Уест. — Това е страшното. Уж само по една бира от време на време. Всеки от нас.
В нейния живот бе имало доста случаи, в които се бе озовавала на същия път. Пиеше нощ след нощ, за да заспи. Не помнеше последното нещо, което бе мислила или чела, а понякога се събуждаше и осъзнаваше, че лампата й още свети.
Смахнатият младеж жизнерадостно заподскача към колата им и Уест се зачуди коя ли бе силата, която поставяше някои хора на нейното място, а на други отреждаше да изкарат живота си по паркингите, ровейки се из кофите за боклук. Невинаги бе въпрос на избор. Момчето пред нея, което бе добре познато на полицията и живееше из улиците, не бе имало избор.
— Майка му се опитала да абортира, но не успяла — тихо обясни Уест на Бразил, като се протегна и отвори прозореца му. — Или поне такава е историята. Винаги е живял на улицата — добави тя и после извика към младежа: — Как си?