Той говореше на някакъв език, който бе напълно непознат за Бразил. Жестикулираше оживено и издаваше странни звуци, които ужасиха репортера. Искаше му се Уест да подкара колата и да се махнат оттук, преди това същество да ги опръска със слюнките си. Господи, смахнатият миришеше на мръсни бутилки от бира и боклук. Бразил се отдръпна от прозореца, облягайки се на рамото на Уест.
— Вониш — прошепна тя и се усмихна на посетителя им.
— Не съм аз — отвърна Бразил.
— О, да, ти си — възрази тя и се обърна към смахнатия. — Какво правиш тук?
Той размаха ръце развълнувано, докато разказваше на симпатичната полицайка за всичко, което му се бе случило напоследък. Тя му се усмихваше и очевидно се наслаждаваше на историята му. Партньорът й обаче не изглеждаше твърде весел.
Момчето, както винаги го наричаха, познаваше кои ченгета са новаци. Разбираше го по напрегнатите им лица и сериозни погледи, а това винаги го предизвикваше да се позабавлява с тях. Момчето се вторачи в Анди и му се ухили с беззъбата си усмивка, сякаш репортерът бе някакво екзотично същество, току-що долетяло на планетата. После го бодна с пръст, а новакът потръпна. Това развесели Момчето страхотно и то затанцува наоколо, като побутваше от време на време ченгето. Уест се разсмя и намигна на партньора си.
— Охо — каза тя. — Момчето май си падна по теб.
Най-после тя вдигна прозореца и се приготви да тръгне. Бразил вече се чувстваше напълно омърсен. По униформата му имаше бира, а някакъв тип, прекарал живота си из кофите за боклук, го бе пипал. Анди се чувстваше обиден и унизен, а и ядосан на Уест, която подкара колата със смях и запали цигара. Не само не бе попречила да го унижат, но дори бе помогнала на смахнатия и сега се наслаждаваше на забавлението си. Бразил се гневеше мълчаливо, докато Уест потегли към летището.
Тя отби към шосе „Били Греъм“, като се чудеше какво ли е да нарекат някоя главна улица с името ти. Не беше сигурна дали щеше да й бъде приятно денем и нощем по нея да се носят коли и камиони, оставящи черни следи от гумите си, докато шофьорите си правят неприлични жестове един на друг или вадят оръжията си. Уест си мислеше, че в пътя няма нищо християнско, освен ако не се използваше като библейска аналогия, като например „Пътят за ада“. Колкото повече размишляваше върху това, толкова повече съжаляваше пастор Били Греъм, който бе роден в Шарлът в къща, присвоена против волята му от религиозен парк.
Бразил нямаше представа къде отиваха, само бе сигурен, че се отдалечаваха от местата, където се разиграваха драми, а и очевидно Уест не възнамеряваше да го заведе някъде, където да се позачисти. Вслуша се в скенера и откри, че на Сентръл авеню става нещо. Защо тогава се отдалечаваха оттам? Припомни си как майка му вечно зяпаше Били Греъм по телевизията, независимо какво Анди искаше да гледа. Зачуди се дали щеше да е много трудно да интервюира прочутия евангелист и да го разпита за мнението му относно престъпността в наше време.
— Къде отиваме? — запита Бразил, когато завиха отново към булевард „Уилкинсън“.
На това място наистина се извършваха доста грехове, но Уест и тук не се задържа дълго. Тя профуча покрай промишления парк „Грийнбрайър“ и зави наляво по улица „Алегани“, после се отправи към „Уестерли Хилс“, един от скапаните квартали близо до гимназия „Хардинг“. Настроението на Бразил се влоши още повече. Подозираше, че Уест започва старите си номера, а това му напомни, че тя всъщност не искаше да е тук с него. Бездруго му бе намекнала, че полицейските повиквания не бяха негова работа и ако зависеше от нея той дори нямаше да знае за тях.
— Всеки патрул в района да потегли към „Уестерли Хилс Драйв“ номер 2500 — обади се радиото и наруши спокойствието на Уест. — Подозрителни лица на паркинга на църквата.
— Мамка му — изруга Уест и натисна газта.
Такъв скапан късмет. Мястото се намираше съвсем близо до тях. Малката църква от бяло дърво беше напълно безлюдна тази вечер, а когато завиха на паркинга, там нямаше нито една кола. По паркинга се мотаеха само дузина млади мъже с майка си, която седеше в инвалидна количка. Всички се вторачиха с омраза в полицейската кола, несигурни как трябва да постъпят. Уест нареди на Бразил да кротува, когато излязоха от колата.
— Получихме обаждане за… — обърна се Уест към майката.