— Само минаваме оттук — обясни най-възрастният син — Рудоф.
Майката го изгледа с убийствен поглед.
— Не си длъжен да отговаряш на никого! — грубо каза тя. — Чу ли? На никого!
Рудоф сведе очи. Панталонът едва се държеше на него, а отдолу се показваха червени боксерки. Усети, че го хващат дяволите от вечните разправии с майка му и полицията. Какво беше направил? Нищичко. Просто се прибираше у дома от магазина, защото майка му се нуждаеше от цигари, а всички те решиха да се поразходят с нея и да се върнат през паркинга на църквата. Какво толкова нередно имаше в това?
— Не сме направили нищо — каза Рудоф на ченгетата и скръсти ръце.
Бразил усети, че става напечено, също както можеше да помирише разразяването на буря много преди тя да започне. Тялото му се напрегна. Той огледа малката агресивна група, застанала нащрек в мрака. Майката се приближи до Уест. Отдавна имаше желание да си каже мнението по някои въпроси, а сега се отваряше чудесна възможност за това. Всичките й деца щяха да чуят, а и двамата полицаи не приличаха на хора, които биха наранили някого без нужда.
— Току-що дойдохме тук — заговори майката на Уест. — Отивахме си вкъщи, както правят всички хора. Писна ми вечно да ни преследвате.
— Никой не… — опита Уест.
— О, да. Правите го — прекъсна я майката с по-висок и ядосан глас. — Това е свободна страна! Ако бяхме бели, да не мислите, че някой щеше да повика полицията?
— В това има логика — разумно отговори Уест.
Мама застина изненадана, а синовете й погледнаха объркано. Бяла полицайка да признае подобно нещо бе нечувано. Истинско чудо.
— Значи сте съгласна, че са ви повикали, защото сме черни — поиска да се увери тя.
— Така предполагам и това е ужасно несправедливо. Но когато ни повикаха, аз не знаех, че сте черни — отговори Уест със спокоен глас. — Не сме се явили тук, защото вие сте черни, бели, азиатци или каквито и да било други. Явихме се, защото работата ни е такава, и искахме да се уверим, че всичко е наред.
Майката подкара инвалидната количка по пътя си, следвана от децата си. Искаше й се да запази омразата си, но не можеше и дори леко се разтрепери. Стори й се, че ще се разплаче, но не знаеше защо. Полицаите се върнаха в лъскавата си нова кола и тръгнаха.
— Рудоф, вдигни си панталона, сине — скара му се тя. — Ще се спънеш и ще си строшиш врата. Ти също, Джошуа — помоли го тя и се отправи напред в нощта, към бедния си апартамент.
Бразил и Уест седяха мълчаливо в колата, докато се движеха обратно към булевард „Уилкинсън“. Той си мислеше за начина, по който Уест бе говорила със семейството. Няколко пъти бе употребила „ние“, когато повечето хора щяха да кажат „аз“, сякаш Бразил не се намираше там. Наистина се почувства добре, когато Уест не го пренебрегна, а и беше трогнат от нежността й към нараненото, изпълнено с омраза семейство. Бразил искаше да сподели мислите си с Уест, да й покаже благодарността си, но отново занемя, също както се бе случило с Хамър.
Уест потегли обратно към града, като се чудеше защо придружителят й бе толкова мълчалив. Сигурно й се ядосваше, защото бе опитала да избегне повикванията. Тя се почувства зле. Какво ли щеше да бъде, ако ролите им бяха разменени? Не се държеше особено любезно с него и той имаше пълно право да я ненавижда за това. Уест се засрами от себе си. Тя включи скенера и взе микрофона.
— Седемстотин — каза тя.
— Седемстотин — отвърна диспечерът.
— Аз съм десет-осем.
Бразил не можа да повярва. Уест тъкмо бе съобщила, че е на разположение, което означаваше, че щеше да отговаря на повиквания също като останалите патрулиращи. Те двамата наистина щяха да получат задача. Можеха да попаднат в затруднено положение. Не му се наложи да чака дълго за това. Първият адрес, където ги повикаха, беше католическата църква „Милостивата Богородица“.
— Проверете за силна музика, идваща от клуба на отсрещната страна на улицата — дойде указанието по радиото.
Прякорът на диспечера беше Радар и не бе дадено напразно. Беше започнал кариерата си в полицията на Северна Каролина, където бе прочут с това, че проверяваше коли, сгради, камиони, надписи, пешеходци, нисколетящи самолети, балони и дървета, и глобяваше всички наред за превишаване на скоростта. Той просто обичаше радара си. Обичаше да се прави на страшен полицай и да спира нарушителите на закона, докато бързат към важни срещи или места. После Радар се пенсионира. Купи си вила и започна работа като диспечер, за да я изплати. Полицаите вярваха, че Радар може да усети бедата, преди да е наближила. Например това обаждане за църквата. Той определено предчувстваше нещо лошо тук, затова го прехвърли на заместник-началник Уест. Радар твърдо вярваше, че една жена не трябва да носи униформа, освен ако отдолу е гола и се намира на корицата на някое от детективските списания, които харесваше. В добавка към силната си интуиция, която граничеше с ясновидството. Радар знаеше, че тъжителят в този случай, бар „Дебелака“, бе ръководен от банда престъпници, които имаха същото мнение като него относно мястото на жените. Горилата им, Колт, когото Радар познаваше лично, никак нямаше да се зарадва, когато Уест се появи там с лъскавата си униформа и големи цици.