— Не — каза Бразил и прочисти гърлото си. — Имах предвид, онова, което направи там. Оня тип сигурно тежеше сто и петдесет кила, а ти го скапа. Съвсем сама.
Уест подкара колата.
— И ти би могъл — каза тя. — Всичко, от което се нуждаеш, е обучение.
— Вероятно ти…
Тя вдигна ръка, сякаш да спре движението.
— Не! Не съм частна полицейска академия.
Уест потупа подвижния терминал и нареди:
— Справи се с това и да изчезваме оттук.
Бразил колебливо постави пръсти на клавиатурата и започна да печата. Системата просвири, сякаш го харесваше.
— Господи, това е жестоко — каза той.
— Дребна работа — отвърна Уест.
— Кола седемстотин — обади се диспечер Радар. — Липсващо лице на „Мидланд“ номер петстотин петдесет и шест.
— Мамка му! — изруга Уест, като грабна микрофона и го хвърли на партньора си. — Хайде да видим на какво учат доброволците в наши дни.
— Седемстотин — каза ясно Анди, така че всички да го чуят. — Ние сме десет-осемнайсет на адреса.
Докладите за липсващи лица изискваха невероятно много писане. Подобни разследвания почти винаги завършваха безплодно, тъй като или лицето всъщност не бе изчезнало, или наистина липсваше, но бе мъртво. Радар щеше да се зарадва повече, ако Уест си беше отнесла боя в „Дебелака“, но сега поне щеше да й осигури попълване на формуляри до края на живота й. На всичкото отгоре „Мидланд“ беше западнал и опасен квартал, не най-подходящото място за една жена и смотания репортер, който я придружаваше.
Луелин Уитакър живееше в едностаен апартамент. Номер 556, също като всички други в „Мидланд Корт“, бе изписан с огромни букви над вратата. Градската управа бе свършила това безплатно, за да могат полицаите по-лесно да откриват адресите през нощта, докато придържат задъханите кучета и осветяват околността с фенерчетата си. Луелин Уитакър тъкмо се бе преместила тук от „Минт Хил“, където бе работила като касиерка, докато достигна до осмия месец на бременността си и й писна от посещенията на Джералд. Колко пъти трябваше да му казва „не“?
Тя се разхождаше нервно и кършеше ръце. Дъщеря й, четиригодишната Танджин, я наблюдаваше от леглото, което се намираше близо до вратата. До стената бяха подредени кашони, макар и малко на брой, защото семейство Уитакър не пътуваше с много багаж. Луелин се молеше всяка минута на Бога да се отнесе милостиво с нея и да не позволи на Джералд да научи къде се е преместила. Щеше веднага да се появи. О, да. Тя продължи нервната си обиколка. Къде, по дяволите, се бавеха ченгетата? Да не би да мислеха, че тази работа може да се отложи? Ако не успеем сега, ще се заемем по-късно, така ли?
О, да. Той щеше да я намери. Заради проклетото й хлапе. Уити се намираше някъде из улиците сега. Само господ знаеше къде. Вероятно се опитваше да открие Джералд, който не бе родният баща на Уити, а просто последното гадже на Луелин. Уити боготвореше Джералд и точно в това бе проблемът. Танджин внимателно наблюдаваше майка си и ядеше сладолед на клечка. Джералд не бе нищо повече от престъпник и търговец на наркотици, който купуваше и продаваше стока и редовно я използваше.
Марихуана, хероин, крек и какво ли не още. Разхождаше се издокаран в лъскав анцуг и маратонки „Фила“, като че ли бе някой от играчите от НБА. Носеше диамантена обица и шофираше солиден черен джип с украси в червено и жълто. Пристигаше по някое време, а Уити се хвърляше в колата и започваше да говори глупости и мръсотии също като него. След това започваше да ругае Луелин и дори да я шамаросва или да пуши марихуана. Точно като Джералд. Тя чу стъпки по стълбите и извика, за да се увери, че ченгетата идват.
— Полиция — обади се женски глас.
Луелин премести голямото бетонно блокче, сложено пред вратата, и свали стоманеното резе, което бе намерила на един строеж. На задната врата на апартамента имаше същите импровизирани ключалки. Дори ако Джералд или проклетите му приятели успееха да влязат, тя първо щеше да чуе тропане и скърцане и да има време да извади черната си деветмилиметрова „Берета“ модел 92-ФС, зареден с петнайсет куршума. Пистолетът също бе от Джералд. Голяма грешка от негова страна да направи такъв подарък. Ако решеше дори само да почука на вратата й, това щеше да е последният му жест.
— Влезте — обърна се Луелин към двамата полицаи, застанали пред вратата.
Очите на Бразил се приспособиха към ярката светлина на голата крушка. Малкият телевизор работеше тихо и предаваше някакъв мач. В ъгъла стоеше тонколона, стените бяха голи, леглото неоправено и поставено в центъра на стаята, а на него седеше малко момиченце. То имаше множество плитчици и тъжни очи. В стаята бе горещо като в ада и Анди започна да се поти. Уест също. Тя извади безбройните формуляри и се приготви да пише. Луелин започна да разказва на полицайката историята на Уити, включително това, че бе осиновен и ужасно ревнуваше от Танджин и още нероденото бебе.