— Обадил се тук, след като изпуснал автобуса — повтори Уест, докато записваше.
— Искаше да отида да го взема, но му казах, че няма начин — обясни Луелин. — Последния път, когато бях бременна, скочи върху мен и загубих бебето. Тогава беше на петнайсет години. Винаги е бил изпълнен с омраза, защото е осиновен, както вече ви казах. Имаме проблеми още от първия ден.
— Имате ли негова снимка, правена наскоро? — попита Уест.
— Прибрана е някъде из кашоните. Сигурно няма да мога да я намеря.
Майката описа Уити като дребно хлапе с лоша кожа, облечено в торбести джинси, зелена тениска с емблемата на „Стършелите“, маратонки „Адидас“ и бейзболно кепе. Можеше да е къде ли не, но Луелин се страхуваше, че отново се е събрал с лошите си приятели и се е захванал с дрогата.
Бразил почувства съжаление към Танджин, която изглеждаше пренебрегната в суматохата. Тя се смъкна от леглото, очарована от русия младеж в красива униформа с кожен колан. Анди извади фенера си и започна да прави кръгчета светлина, които подскачаха по пода. Танджин не разбра играта и се изплаши. Изпищя силно и очевидно не възнамеряваше да спре, докато полицаите не си отидат. Майката наблюдаваше как Бразил и Уест слизат по стълбите в пълна тъмнина.
— Страхотен номер измисли — каза Уест на партньора си, като слушаше виенето на Танджин.
Бразил пропусна едно стъпало и се просна по задник.
— Щях да сложа крушка, ако имах — обади се Луелин отгоре.
Следващите два часа прекараха в стаята за досиета. Уест продължи да попълва безкрайно количество формуляри, за които дори не подозираше, че съществуват. Това беше ужасно. На всичкото отгоре не познаваше никой от хората тук, а всички те бяха груби и не им пукаше от чина на Уест. Ако беше параноичка, щеше да заподозре конспирация, като че ли някой бе инструктирал чиновниците да й създадат колкото се може повече затруднения. Почти през цялото време те седяха с гръб към нея и отпиваха от колите и портокаловите си сокове. Уест можеше да им нареди да свършат работата вместо нея, но реши да се справи сама.
После тя и Бразил обикаляха известно време из района на „Мидланд“, като се надяваха да мярнат дребния осиновен хлапак с лоша кожа и бейзболно кепе. Минаваха бавно покрай деца, застанали по ъглите и под уличните лампи, които ги оглеждаха враждебно. Уити беше неоткриваем и с течение на времето Бразил усети известна близост с него. Представяше си скапания живот на Уити, самотата и гнева му. Какъв шанс имаше човек като него? Нищо, освен лош пример и ченгета, които като каубои чакаха да му метнат ласото и да го вържат.
Ранните години на Анди също не бяха идеални, но въобще не можеха да се сравняват с това. Той имаше на разположение тенискортове и симпатични съседи. Охраната на „Дейвидсън“ се отнасяше към него като с член от семейството и той винаги бе добре дошъл да посети малкия им тухлен участък и да изслуша техните истории, клюки и преувеличения. Те го караха да се чувства специален, когато влизаше при тях. Същото беше и в пералнята с покрив от ръждясал метал. Дорис, Бети и Сю винаги имаха време за Анди. Същото може да се каже и за снекбара, сладкарницата, книжарницата, въобще всички места, където ходеше.
Уити никога не бе усетил подобно отношение и вероятно никога нямаше да го усети. В момента, когато Уест мъмреше един шофьор, който бе забравил да си сложи предпазния колан, Уити се мотаеше с героите си из бордеите по улица „Бийтис Форд“. Бяха трима приятели, всичките с няколко години по-големи от Уити. Носеха големи панталони и обувки, големи пистолети и голямо количество мангизи по джобовете си. Поздравяваха се с пляскане на ръце, смееха се и издишаха облаци дим. Да, нощта беше добра и за кратко време празната, болезнена кухина в сърцето на Уити се изпълни и той се почувства отлично.
— Дай ми пистолет и ще работя за вас — каза той на Слим.
— Дребосъче като теб? — изсмя се Слим. — А, не — поклати глава той. — Ще ти дам работа, после ще те напляскат и аз ще остана без нищо.