Уайона твърдо вярваше, че обществото трябва да се отнася по-строго с престъпниците. Тя се спусна да преследва Уити навън. Профуча след него през паркинга към бензиностанцията. Зад нея беше паркиран червен джип, пълен с тийнейджъри, които пушеха трева. Те бързо заключиха вратите. Уити задърпа ръчката на вратата, като крещеше високо. Едрата жена хвана колана на увисналите му джинси и ги смъкна до глезените му. Той се просна на улицата, усукан в панталона си, а тя насочи пистолета към главата на шофьора.
Слим винаги можеше да познае един решителен човек, когато се изправеше срещу него. Тази кучка щеше да го застреля, ако си позволеше дори да мигне. Той бавно повдигна ръце от волана и ги задържа над главата си.
— Не стреляй — помоли я той. — Моля те, не стреляй.
— Хвани телефона и веднага се обади на 911 — нареди му тя.
Той го направи, без да се бави излишно.
— Кажи им къде сте и какво сте направили. Добави и че ако не пристигнат до две минути, ще ти пръсна шибаната глава — извика Уайона и здраво стъпи върху Уити, който се гърчеше на асфалта, покрил главата си с ръце.
— Току-що обрахме „Харди“ и сме зад бензиностанцията на Сентръл авеню — извика Слим в слушалката. — Моля ви, елате по-бързо!
Селма, диспечерката на 911, която получи обаждането, не бе сигурна за какво точно става дума, но веднага се зае да разпространи съобщението, защото инстинктът й подсказваше, че работите отиват към трагична развръзка. Радар все още не бе приключил с мръсните си номера към Уест за тази вечер. Той веднага й прехвърчи обаждането.
— По дяволите — каза Уест, когато я повикаха, докато шофираше покрай начално училище „Пиемонт“.
Тя се опитваше да избегне нови проблеми и нямаше никакво желание да я викат повече. Бразил обаче грабна микрофона въодушевено.
— Седемстотин — каза той.
— Неясни неприятности на Сентръл авеню номер четири хиляди — с усмивка съобщи Радар.
Уест натисна педала на газта, полетя по Десета улица и профуча покрай парка на ветераните и площад „Сайгон“. Много патрулни коли потеглиха към същия адрес, тъй като ченгетата вече бяха осъзнали, че шефката им се отзовава на прекалено опасни обаждания, без никой да й помага. Уест пристигна на бензиностанцията и шест полицейски коли с въртящи се лампи заковаха до нея. Това беше необичайно, но тя се почувства благодарна на подчинените си. Тя и Бразил излязоха от колата. Уайона отпусна пистолета, осъзнала, че вече има подкрепа.
— Опитаха се да ме оберат — обясни тя на Бразил.
— Кой? — запита Уест.
— Дребното лайно под крака ми — отново се обърна тя към Анди.
Уест забеляза лошата кожа, бейзболното кепе и зелената тениска. Джинсите на момчето бяха завързани около маратонките му и се виждаха жълтите му боксерки. До него лежеше голяма торба с пилета и гарнитури.
— Влезе и поръча дванайсет порции бяло месо, после извади ей това — каза Уайона и подаде пистолета на Бразил, защото той бе мъж, а тя никога преди не се бе сблъсквала с жени полицаи и не възнамеряваше сега да започне. — Подгоних го и се озовахме тук, при тези копелета — посочи тя към Слим, Фрайт и Тот, които страхливо гледаха от джипа.
Уест взе оръжието от Анди и погледна към шестимата полицаи, които стояха встрани и наблюдаваха.
— Хайде да ги заключим — нареди тя на хората си и се обърна към Уайона: — Благодаря.
Момчетата бяха свалени от джипа и оковани с белезници. Сега, когато отново бяха официални престъпници и не ги заплашваше разстрел, възвърнаха смелостта си. Загледаха полицаите с омраза и се изплюха. В колата Уест изгледа Бразил подканящо. Той взе радиото и съобщи, че напускат паркинга.
— Защо ни мразят толкова много? — запита той.
— Хората са склонни да се отнасят с другите, както са се отнасяли с тях — отговори Уест. — Вземи например ченгетата. Много от тях са същите.
Известно време пътуваха в мълчание. Минаваха през бедняшки квартали и лъскави улици.
— А ти? — запита Бразил. — Как така ти не мразиш?