— Имах хубаво детство.
Това го ядоса.
— Е, аз нямах, но не мразя всекиго. Затова не ме карай да ги съжалявам.
— Какво мога да ти кажа? — запита тя и запали цигара. — Всичко върви така още от райската градина. Гражданската война, Студената война, Босна. Шестте дни, нужни на Господ да създаде всичко това.
— Трябва да откажеш цигарите — каза Анди и си спомни как го докосваха пръстите й, докато оправяха ризата му.
Глава тринадесета
Бразил имаше много неща, за които да мисли. Написа материалите си бързо и ги изпрати, като едва успя да спази сроковете за различните издания. Чувстваше се странно възбуден и ни най-малко уморен. Не искаше да се прибира у дома и не му стана никак приятно, когато Уест го закара до колата му, оставена на паркинга на полицейското управление. Анди напусна репортерската зала малко след полунощ и взе асансьора към втория етаж.
В печатната зала кипеше усилен труд. По жълтите конвейери прелитаха седемдесет хиляди вестника на час. Бразил отвори вратата, а ушите му забучаха от силния шум вътре. Работниците носеха предпазни слушалки и изцапани с мастило престилки. Те му кимнаха приятелски, макар все още да не разбираха странните му обиколки из техния шумен, мръсен свят. Анди влезе и се загледа в километрите хартия, сгъвачните машини и конвейерите, които вкарваха вестниците в броячните машини. Хората, работещи усърдно в тази зала, за която някой рядко се сещаше, никога не бяха виждали репортер, загрижен за това как умните му думи стигат до читателите всеки ден.
Бразил чувстваше неудържимо привличане към огромните, застрашителни машини. Гледаше с благоговение как подготвената от него първа страница прелита хиляди пъти пред очите му. Почти не можеше да повярва, че там навън има толкова хора, които се интересуват от статиите му. Разбира се, голямото заглавие за тази нощ бе „Батман и Робин спасяват отвлечен автобус“. Но имаше и доста прилична статия — „Защо едно момче бяга от дома си“ — а и няколко абзаца за суматохата в бар „Дебелака“.
Честно казано, Бразил можеше безкрайно да пише за всичко, което бе видял заедно с Уест. Той се изкачи по металната вита стълба към пощенската зала и се сети как Уест го бе нарекла „партньор“. Припомни си гласа й и начина, по който звучеше — дълбок, но женствен. Това го караше да мисли за вековни дървета и пушек, за обраснали с мъх камъни, за пъстри цветя по огрени от слънцето горски поляни.
Анди не искаше да се прибира у дома. Отиде до колата си в настроение, подходящо за скитане и мислене. Чувстваше тъга, без да знае от какво е предизвикана. Животът беше приятен. Работата му не можеше и да бъде по-добра. Ченгетата не изглеждаха изпълнени с омраза към него. Той се зачуди дали проблемът му не е физически, защото напоследък не тренираше така усилено, както винаги преди, не произвеждаше достатъчно ендорфини и не се насилваше до пълна умора.
Бразил потегли по улица „Уест Трейд“, загледан в хората, които бродеха в нощта и предлагаха телата си за дребни пари. Травестити проследяваха колата му с празни, стъклени погледи, а младата проститутка стоеше на ъгъла на „Чедър“.
Тя се разхождаше със съблазнителна походка по тротоара и се вторачи дръзко в него, когато мина покрай нея. Беше облечена в тесни отрязани джинси, които едва покриваха задника й. Тениската й също бе срязана, точно под гърдите. Разбира се, не носеше сутиен и гърдите й се полюшваха, докато вървеше и гледаше към русия младеж в черното БМВ с ръмжащ двигател. Тя се усмихна леко. Не за първи път виждаше някое хлапе от „Майърс Парк“, пристигнало тук със скъпата си кола, за да опита от забранения плод.
Бразил изфуча напред, за да хване жълтата светлина на светофара. Той отби по „Пайн“ и навлезе във „Форт Уорд“, красивия реставриран квартал, където живееха важни хора като началник Хамър. Кварталът се намираше съвсем близо до центъра на града, на който тя се бе заклела да служи и пази. Анди бе идвал тук много пъти, най-често, за да разглежда огромните викториански къщи, боядисани в жизнерадостни цветове като светлосиньо и розово, украсени с дърворезба и покрити с плочи покриви. Повечето стени бяха покрити с бръшлян и азалии, а в дворовете се издигаха вековни дървета, засенчващи елегантните улици, по които се движеха богатите и известните.
Бразил паркира на ъгъла на „Пайн“, където бялата къща и красивата ограда бяха добре осветени, сякаш го очакваха. В двора на Хамър имаше райграс, вечнозелени храсти, теменужки и много други цветя. Полюлявани от вятъра камбанки нежно звънтяха в тъмнината и сякаш го приветстваха. Анди не можеше да влезе в двора, дори и не мислеше за това, но във „Форт Уорд“ имаше много малки градинки с пейки и фонтани. Едно от тези уютни местенца бе сгушено точно до къщата на Хамър и Бразил го знаеше от доста време. Понякога той сядаше там през нощта, когато не му се спеше и не искаше да се прибира вкъщи. Не правеше и дори не си помисляше нищо лошо.