Все пак не се намираше в нейния имот. Не беше воайор или човек, който я преследва. Всъщност единственото, което искаше, бе да седи там, без някой да го види. Най-многото, което можеше да види, бе прозорецът на всекидневната й, където завесите винаги бяха спуснати. Най-много да мерне някоя сянка на човек, който живееше в къщата и можеше да се разхожда, където си пожелае.
Бразил седеше на твърдата каменна пейка и усещаше студ под мръсния си униформен панталон. Гледаше към къщата и чувстваше тъга, каквато не бе познавал досега. Представяше си Хамър в чудесния й дом, седнала с изискания си съпруг. Беше облечена в елегантен костюм и вероятно говореше по телефона, заета и важна. Младежът се зачуди какво ли е да те обича подобна жена.
Сет знаеше точно какво чувства човек в подобно положение. Той сложи купичката от сладоледа в миялната машина, вглъбен в мрачните си мисли. Малко по-рано тъкмо бе залял мелбата си с горещ шоколад, когато Важната Съпруга влезе в кухнята с бутилка „Евиан“ в ръка. И какво направи? Веднага започна да се заяжда. За теглото му, за сърцето, за предразположението му към диабет, за мързела му и проблемите със зъбите. Той се оттегли във всекидневната, пусна телевизора и се опита да не й обръща внимание, като се чудеше какво въобще го бе привлякло към Джуди Хамър.
Първия път, когато се срещнаха, тя бе властна жена в униформа. Никога нямаше да забрави вида й в тъмносиния костюм. Каква гледка! Никога не й бе разказал за фантазиите си, в които си представяше как тя го сграбчва, оковава го с белезници, просва го на земята, а после го издърпва и отнася с каретата на еротичното робство. След всички тези години тя не знаеше за мечтите му. Нито една от тях не се бе изпълнила. Джуди Хамър никога не го бе тормозила физически.
Никога не беше правила любов с него, издокарана в униформата си, дори сега, когато имаше достатъчно медали и златни украси, за да впечатли типовете от Пентагона. В дните, когато Джуди отиваше на официален банкет или погребение, тя се появяваше в официалната си синя униформа и Сет едва не полудяваше. Чувстваше се безсилен, безпомощен и нещастен. В крайна сметка, след всички тези години и разочарования, тя все още бе великолепна. Само да не го караше да се чувства толкова безполезен и грозен. Само да не го бе подтикнала, дори принудила към това. Тя бе виновна, задето той беше дебел и се провали в живота.
Началничката, жена му, наистина нямаше представа за амбициите или похотливите фантазии на мъжа си, нито за пълното му разочарование и негодувание. Никога не би се почувствала поласкана, развеселена или отговорна за това, защото Джуди Хамър не се вълнуваше от властта и не мислеше, че хората трябва да се впечатляват от положението или кариерата й. Никога не би си помислила, че Сет плюска гигантски купи сладолед с шоколадов сос и захаросани череши в този късен час, защото истинското му желание е да бъде вързан за леглото и третиран по-грубо, и то за дълго време. Той искаше жена му да го арестува заради животинските му желания и да изхвърли ключа. Искаше тя да се разнежи и да започне да се съмнява във всичко, което някога бе правила. Единственото нежелано нещо бе да го осъдят на самотното затворничество, в което се бе превърнал техният брак.
Началник Хамър не бе в униформа, нито пък говореше по телефона. Беше облякла дълъг, плътен халат и страдаше от безсъние, което не бе необичайно за нея. Рядко спеше много, тъй като мозъкът й поддържаше свои собствени часове, без да се замисля за тялото й. Седеше във всекидневната, без да обръща внимание на работещия телевизор, и четеше „Уолстрийт Джърнъл“. После се прехвърли на доклади, дълго писмо от старата й майка и няколко страници от „Завръщане към любовта“ на Мариан Уилямсън. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на шума, който Сет вдигаше в кухнята.
Струваше й се, че неговият провал в живота е неин. Независимо какво казваше на себе си или на психоаналитиците, които бе посещавала в Атланта и Чикаго, всеки час и всеки ден тя мислеше за това как се е провалила в личния си живот. Беше сгрешила в нещо, иначе Сет нямаше да се самоубива с вилица и лъжица в ръка и буркан с течен шоколад. Когато погледнеше назад, виждаше, че жената, за която Сет се бе оженил, бе съвсем друг човек. Началник Хамър бе просто превъплъщение на онази жена. Сега тя не се нуждаеше от мъж. Не се нуждаеше от Сет. Всеки го знаеше, включително и той самият.