Всеизвестен факт беше, че най-добрите ченгета, морски пехотинци, пилоти, служители от националната охрана, пожарникари и военни, които бяха от женски пол, в повечето случаи не се нуждаеха лично от мъже. Хамър бе командвала много подобни жени. Наемаше ги без много въпроси, стига да не приличаха прекалено много на мъжете, от които не се нуждаеха, или да не бяха усвоили неприятни мъжки навици, като да се стремят към побоища, вместо да ги избягват, или да са досадни, изпълнени с прекомерни изисквания и желание за надмощие. Заключението, до което Хамър достигна след всички тези години, бе, че тя имаше дебела, невротична, неработеща съпруга, която не правеше нищо друго, освен да мрънка. Джуди Хамър бе готова за промяна.
Поради тази причина тя допусна тактическа грешка в тази ранна утрин. Реши да излезе на двора, да поседи на люлката и да изпие чаша шардоне насаме с мислите си.
Бразил се вцепени, когато тя се появи като видение, като осветена от лампата богиня, цялата в бяло. Сърцето му заби учестено. Той застина на каменната пейка, ужасен, че тя може да го види. Гледаше действията й като омагьосан: начина, по който седеше, движението на ръката й, когато посягаше към чашата, главата й, облегната на люлката. Забеляза нежната извивка на врата й, докато се люлееше със затворени очи.
Какво мислеше? Дали и тя бе човек като него, с тъжни настроения, със самотни, студени моменти на съществуване, за които никой не знаеше? Седеше съвсем сама. Гърдите го заболяха. Усети силно привличане към нея, но нямаше представа защо. Сигурно я боготвореше като героиня. Всъщност, ако имаше възможност да я докосне, нямаше да знае какво да направи. Но докато я наблюдаваше в нощта, много му се искаше да получи такава възможност. Беше красива, дори на нейната възраст. Не деликатна, но вълнуваща, властна и силна, като кола, която е колекционерска рядкост, старо БМВ в идеално състояние, с метал вместо пластмаса. Имаше характер и същност. Бразил бе убеден, че съпругът й е един щастлив човек, истински късметлия, адвокат, хирург, човек способен да поддържа интересен разговор с жена си по време на недостатъчните им среши.
Началник Хамър се залюля отново и отпи от виното си. Никога не можеше да се освободи напълно от полицейските си усещания, без значение какво бе положението й в живота. Знаеше, че я наблюдават. Тя се изправи рязко и се огледа в нощта, търсейки неясния силует на човек, седнал в досадната малка градинка до къщата й. Колко пъти бе казвала на кварталния комитет, че не желае обществен парк до дома си? Никой не й обърна внимание. За ужас на Бразил тя се отправи към градинката и застана до храстите, вторачена в него.
— Кой е там? — запита тя.
Младежът не можа да отговори. Нищо не бе в състояние да изкопчи и дума от устата му.
— Кой седи там? — продължи тя раздразнена и изморена. — Почти два сутринта е. Нормалните хора са си вкъщи по това време. Значи или не си нормален, или се интересуваш от къщата ми.
Бразил се зачуди какво щеше да стане, ако побегне бързо. Когато беше дете, вярваше, че ако се затича с всичка сила, ще изчезне, ще стане невидим. Не беше така. Сега седеше като статуя на пейката и наблюдаваше как началник Хамър се приближава към него. Отчасти му се искаше тя да разбере за присъствието му там, за да може всичко да свърши. Той щеше да признае греха си, а тя щеше да му се изсмее и да го изгони от полицията, да се отнесе с него така, както той заслужаваше.
— Питам за последен път — предупреди тя.
Бразил си помисли, че тя може да носи пистолет в джоба на халата си. Господи, как можа да се случи всичко това? Той не искаше да навреди никому, когато пристигна тук след работа. Желаеше просто да седне и да помисли.
— Не стреляй — каза той, като се изправи бавно и вдигна ръце.
Хамър вече знаеше със сигурност, че до нея има луд. „Не стреляй“. Какво, по дяволите, беше това? Очевидно този човек я познаваше. Как иначе би решил, че е въоръжена и няма да се поколебае да стреля? Хамър винаги бе потискала страха си, че в крайна сметка ще бъде очистена от някой смахнат, който се смята за натоварен с божествена мисия. Но мотото й бе: „Давай напред и опитай“. Тя тръгна по тухлената пътечка през храстите. Паниката на Бразил нарасна. Той хвърли поглед към колата си, паркирана на улицата, но осъзна, че докато стигне до нея и изчезне, Хамър ще е видяла номера му. Реши да се отпусне и да се престори на невинен. Седна обратно на мястото си, а тя се приближи към него.