Горелик щеше да бъде съсипана. Щеше да изглежда като дебелоглава тъпанарка, каквато си беше. Следващата есен някой щеше да оспори кандидатурата й и щеше да й се наложи да отиде да работи в някоя адвокатска кантора на скапана длъжност, а тузарите партньори нямаше да я искат в средата си.
— Ще им разкажа за това — усмихна й се Хамър. — Още сега. Струва ми се, че ще е най-добре да свикам пресконференция.
Датата на делото бе преместена една седмица напред и попадна в ден, удобен за всички, с изключение на Джони Мартино, Вълшебника, който седеше в килията си, издокаран в яркия оранжев гащеризон с надпис „Министерство на Прав.“ на гърба. Всички в затвора носеха такива гащеризони. От време на време Джони се замисляше какво ли, по дяволите, означава „Прав.“. Звучеше като някое от тъпите съкращения, които използваха по гарите. Баща му работеше за „Амтрак“. Почистваше вагоните, след като всички пътници се омитаха от тях.
В никакъв случай Джони Мартино нямаше да върши подобна скапана работа. Не можеше да повярва колко силно го болеше кракът от ритника на онази кучка. Ама че пистолети носеха хората в наши дни, особено жените. И двете насочиха шибани полуавтоматици четиридесети калибър към главата му. Откъде, мамка им, изскочиха? От Марс? Джони бе все още объркан. Седеше неподвижно на тесния нар и си мислеше, че вчерашната случка в автобуса е била само сън.
После погледна към стоманената тоалетна чиния, която не си бе направил труда да почисти снощи. Глезенът го болеше ужасно. Имаше огромен оток с размер на портокал, а кожата бе разкъсана в средата, там, където го бе фраснал острият метален връх на обувката. Докато размишляваше над случката, осъзна, че още веднага е трябвало да заподозре двете богати жени, които се качиха в автобуса. Хора като тях не се возеха с обществен транспорт. Някои от другите затворници обсъждаха приключението му из съседните килии и умираха от смях. Подиграваха му се, че го е сритала някаква старица с чанта в ръка. Всички му се смееха презрително. Джони извади цигари и си помисли дали не трябва да я осъди. След това се сети, че може да си направи нова татуировка, докато е още тук, в затвора.
Денят на Бразил също не вървеше много добре. Той и Паркър редактираха голяма статия, за написването на която Анди сам бе взел решение. В нея се говореше за самотните майки, които трябва да се справят с живота сами, без мъже. Анди непрестанно се натъкваше на неточности, празни места и пропуснати редове. Беше сигурен, че не е виновен за това. Някой бе проникнал в компютъра и разбъркал файловете му. Той обясни това на редактора, докато преглеждаха параграфите.
— Виждаш, нали — разгорещено каза Анди, издокаран в униформа и готов за още една нощ из улиците. — Странна работа. Последните няколко дни непрекъснато се сблъсквам с подобни неща.
— Сигурен ли си, че не си го направил ти? — запита Пакър. — Ти имаш склонността да преработваш статиите си по няколко пъти.
Това, което редакторът бе забелязал за страхотната продуктивност на Бразил, вече минаваше границите на човешките възможности. Облеченото като ченге хлапе плашеше Пакър. Той дори вече не искаше да сяда до Анди. Той не беше нормален. Получаваше похвали от полицията и имаше по три статии всяка сутрин, дори в дните, когато уж трябваше да почива. Да не говорим, че работата му беше прекалено добра за човек с толкова малък опит, който при това никога не бе учил журналистика. Пакър смяташе, че Анди ще спечели наградата „Пулицър“ докато стане на трийсет години, вероятно и по-рано. Поради тази причина Пакър възнамеряваше да остане редактор на Анди, макар работата да беше изтощителна, напрегната и изнервяща и да го караше да намразва живота все повече с всеки изминал ден.
Тази сутрин беше типична. Будилникът бе звъннал в шест и Пакър нямаше никакво желание да става. Но го направи. Милдред, съпругата му, бе жизнерадостна както винаги. Приготвяше овесена каша в кухнята, докато Дуфъс, малкото й териерче, се мотаеше около нея и търсеше да захапе или да се изпишка върху нещо. Пакър натъпка ризата си в панталона и влезе в кухнята, като се опитваше да се събуди, и се чудеше дали жена му не е изкукуригала окончателно.
— Милдред — каза той. — Лято е. Овесената каша не е хубава храна за горещо време.
— Разбира се, че е — възрази тя, щастливо усмихната, и продължи да разбърква кашата. — Полезна е за кръвното ти.
Дуфъс заподскача около Пакър, опита се да се изкатери по крака му, после хвана маншета на панталона му със зъби. Пакър никога не докосваше кученцето на жена си и отказваше да има нещо общо с него, въпреки протестите на Милдред. Тя бе заявила още в самото начало на брака им, че никога няма да живее без едно от грозните дребни кученца, с които бе свикнала в детството си.