Дуфъс не виждаше много добре. От неговата перспектива Пакър беше огромно недружелюбно дърво, електрически стълб или нещо подобно. Когато се появеше наблизо, Дуфъс изхвърчаше навън по тревата и започваше да облекчава естествените си нужди. Сега проклетото псе успя да развърже и двете връзки на обувките на господаря си.
Пакър вървеше из залата на репортерите с мрачен вид, сякаш не виждаше никакъв друг цвят в света, освен сивото. Пъхна ризата си в панталона и се отправи към тоалетната, макар да знаеше, че няма смисъл да ходи дотам. Това му напомни, че следващата сряда има час при уролог.
Бразил се затича надолу по ескалатора, решил да вземе нещата в свои ръце. Той мина през няколко врати и най-после влезе в охладената от климатичната инсталация зала, където Бренда Бонд управляваше света от анатомичния си зелен стол. Краката й почиваха на подвижната облегалка за крака, скъпоценните й ръце лежаха на модерната клавиатура, създадена така, че да предотврати синдром на карпалния тунел.
Бе заобиколена от модеми, компютри „Хюлет Пакард“ и „Ай Би Ем“, декодери и сателитна връзка с „Асошиейтед Прес“. Това беше нейното царство и той бе тук. Не можеше да повярва, че Бразил стои пред нея. Беше я потърсил и искаше да бъде с нея. Лицето й се зачерви, докато го оглеждаше. Мили боже, имаше страхотна фигура и очевидно го знаеше, тъй като вече показваше пренебрежението си към нея.
— Мисля, че някой прониква в компютъра и рови из файловете ми — заяви Бразил.
— Невъзможно — арогантно възрази гениалната Бонд, — освен ако си дал на някого паролата си.
— Искам я променена — настоя той.
Бренда оглеждаше униформения му панталон и начина, по който му стоеше, особено около ципа. Бразил нарочно задържа погледа си там, където бе закован нейният.
— Какво? Да не съм се изцапал с нещо? — запита той и си тръгна.
Панталонът му не беше прекалено тесен, нито пък предизвикателен. Бразил никога не обличаше нещо, с цел да привлече вниманието към себе си или да впечатли останалите. На първо място, пазаруването на дрехи никога не бе влизало в неговите възможности. Целият му гардероб можеше да се събере в две чекмеджета и около двайсет закачалки. Имаше най-вече униформи и екипи за тенис, с които бе снабден от отбора, тъй като винаги беше един от петте най-добри играчи в щата. Всъщност униформеният му панталон беше дори леко торбест. И все пак хора като Бонд се вторачваха в него. Също и Аксъл.
Издокаран в тъмносиня униформа и черна кожа, Анди нямаше представа какъв ефект оказваше видът му върху хората. Ако се беше замислил по въпроса, щеше да открие, че униформите говорят за власт, а властта действа като възбуждащо средство. Аксъл знаеше това със сигурност. Той стана и тръгна по петите на Анди. Бразил бе известен със спринтовете си по ескалатора и паркинга и бързото си изчезване.
Аксъл спортуваше всяка сутрин във фитнес центъра и бе доста добре развит. Пиеше протеини два пъти дневно и много хора се възхищаваха от тялото му, докато тренираше, облян в пот, облечен в изрязан потник и къси шорти. Другите хора спираха заниманията си само за да го погледат. Няколко пъти го бяха задиряли негови съседи. Всъщност Томи Аксъл можеше да има всекиго по всяко време. Бразил бе единственото изключение.
— По дяволите — изруга Аксъл, когато стигна до стъклената врата към паркинга и видя как Бразил потегля.
Издателят бе канен на официална вечеря и си отиваше у дома необичайно рано. Тъкмо подкарваше сребристото си волво с двойна въздушна възглавница и стана свидетел на безсрамното поведение на Аксъл.
— Господи — промърмори Панеса и поклати глава.
После се измъкна от мястото си за паркиране, което се намираше на около пет метра от стъклената врата. Свали прозореца на колата и повика Аксъл.
— Ела тук — нареди му Панеса.
Томи изгледа шефа си с привлекателна усмивка и тръгна към него. Кой можеше да устои?
— Какво става? — запита Аксъл, като се движеше така, че да покаже максимално изваяната си фигура.
— Аксъл, остави го на мира — каза Панеса.
— Моля? — възкликна Томи и докосна гърди с жест на наранен невинен.