— Знаеш точно какво искам да кажа — изръмжа издателят, като затегна предпазния колан, заключи вратите, провери огледалата и включи личната си късовълнова радиостанция, за да уведоми икономката си, че се прибира.
С течение на годините, в които работеше в репортерския бизнес, Панеса реши, че започва да става параноик. Също като Бразил той започна като криминален репортер и докато навърши двайсет и три, познаваше всяко мръсно, гадно, жестоко и болезнено нещо, което хората си причиняваха един на друг. Бе писал истории за убити деца, за съпрузи с черни маски, които прерязват гърлата на жените и приятелките си и изчезват в Чикаго. Беше интервюирал жени, които с любов подправяха супата на мъжете си с арсеник, бе описвал катастрофи, дерайлирания на влакове, парашутизъм, завършил трагично, бънджи скокове на пияни, забравили въжето, пожари и удавяния. Да не говорим за останалите ужаси, които не завършваха със смърт. Например бракът му.
Панеса караше лудо по магистралата, промушваше се през тесните празни места и не обръщаше внимание на нервното свирене на клаксоните. Пак щеше да закъснее. Винаги така ставаше. Дамата му за тази вечер бе Джуди Хамър, която очевидно бе омъжена за абсолютен мърляч. Хамър избягваше да води мъжа си на обществени места и Панеса не я обвиняваше за това, ако слуховете бяха верни. Тази вечер щеше да се проведе банкетът с наградите за заслуги към обществото. Панеса и Хамър бяха номинирани за награда. Също и Горелик, която напоследък често се появяваше по новините и обвиняваше управата на щата, че не отпуска пари за назначаването на още седемнайсет помощник-прокурори, макар че това, от което градът наистина се нуждаеше, бяха още един-двама съдебни лекари. Банкетът щеше да се проведе в „Карилон“ с неговите прекрасни картини и мебели. Панеса щеше да шофира.
Личната кола на Хамър беше мерцедес, но не чисто нов и само с една въздушна възглавница — за шофьора. Панеса не се съгласяваше да се вози в нищо, което нямаше възглавница и за пътника, и въпросът бе решен предварително. Хамър също бързаше да се прибере у дома от службата. Сет работеше в градината. Скубеше плевели и тореше. Беше направил бисквити и Хамър усети аромата на печено тесто и захар. Забеляза и следите от брашно по масата. Сет й помаха с ръка, пълна с див лук, когато тя погледна от кухненския прозорец към него. Държеше се достатъчно цивилизовано.
Тя забърза към спалнята си. Господи, образът в огледалото беше ужасяващ. Хамър изми лицето си, пръсна малко гел на ръцете и ги прекара през косата си. Захвана се с грима си внимателно. Официалните вечери винаги бяха проблем. Мъжете имаха по един смокинг и винаги го обличаха или пък взимаха под наем. А какво трябваше да правят жените? Тя не се бе замисляла какво да облече, докато не се прибра в дома си, който миришеше на пекарница. Хамър извади черна сатенена пола, късо сако в златно и черно с пайети по него и черна копринена блуза с презрамки.
В действителност Хамър бе наддала два-три килограма, откак бе носила този тоалет за последен път на един коктейл в Пайнвил преди около година. Тя успя да закопчее полата, но не бе доволна от вида си. Гърдите й изглеждаха по-изпъкнали от обикновено, а тя не обичаше да привлича внимание към тях. Раздразнено свали сакото, като се чудеше дали типовете от химическото чистене не са виновни за свиването на дрехите й, а не самата тя. После започна да слага семплите си диамантени обици, което бе трудна работа, когато бързаше и нервничеше.
— По дяволите — изруга тя, като успя да грабне златната закопчалка тъкмо преди да потъне в канала на мивката.
Панеса нямаше проблеми с теглото и можеше да облече това, което си пожелае. Беше шеф и предпочиташе костюми „Армани“, каквито не можеше да си купи в Шарлът. Очевидно феновете на „Стършелите“ предпочитаха да се занимават с други неща, вместо да се докарват в чуждестранни костюми за две хиляди долара, и пазаруването в Куин си оставаше трудна работа.
Издателят изглеждаше зашеметяващ в черен смокинг със сатенени ревери и панталон с кантове. Тоалетът му се допълваше от черни обувки от крокодилска кожа и златен часовник.
— Е, кажи ми — запита Панеса, когато Хамър се качи във волвото. — Каква е тайната ти?
— Каква тайна? — запита Хамър, която нямаше представа за какво става дума, докато закопчаваше предпазния колан.
— Изглеждаш невероятно.
— Разбира се, че не изглеждам невероятно — възрази тя.
Панеса потегли и погледна в огледалото за обратно виждане. Забеляза много дебел мъж, който садеше цветя. Дебелакът ги загледа как се отдалечават и Панеса се престори, че не го е видял.