— Тук ли пазаруваш? — попита Панеса.
— Господи, къде другаде — въздъхна Хамър, която никога нямаше достатъчно време за пазаруване.
— Позволи ми да позная. „Монталдо“.
— Никога — отвърна Хамър. — Забелязал ли си как се отнасят с теб в подобни места? Искат да ми продадат нещо, защото мога да си го позволя, а после се държат с мен, сякаш съм кръгла нула. А пък аз се питам, щом съм подобно нисше същество, защо те са онези, които продават чорапи и бельо?
— Точно така е — съгласи се Панеса, който никога не бе влизал в магазин, където не продаваха мъжки дрехи. — Същото е и с някои ресторанти, където вече не ходя.
— „Мортън“ — предположи Хамър, макар самата тя никога да не бе вечеряла там.
— Не и ако си в техния ВИП списък. Дават ти малка картичка и винаги можеш да получиш добра маса и обслужване.
— Полицейските служители трябва да внимават с подобни неща — напомни Хамър на издателя.
Той също като нея знаеше, че вестникът му щеше да е първият, който да отпечата статия за ВИП статута на Хамър или някои други специални услуги, които получава в замяна на по-солидна полицейска защита.
— Истината е, че вече не ям много месо — добави Панеса.
Минаха покрай хотел „Пътник“ близо до „Престо грил“, който напоследък бе станал доста прочут благодарение на Хамър и Уест. Панеса се усмихна, докато шофираше, като си припомни историята на Бразил за Батман и Робин. Хотелът беше отвратителна дупка, помисли си Хамър, като погледна през прозореца си. Намираше се срещу бюрото по труда на улица „Грейд“ в съседство с обществена пералня и химическо чистене. Във фоайето му не се позволяваше пиене или ядене. Преди няколко годни там бе върлувал някакъв убиец с брадва в ръка. Дали пък това не бе станало в мотел „Ъптаун“? Хамър не успя да си припомни.
— Как си поддържаш формата? — продължи Панеса с въпросите си.
— Ходя пеша когато мога. Не ям нищо мазно — отговори Хамър и отвори чантата си, за да извади червило.
— Не е честно. Познавам жени, които тренират по цял ден, но краката им не изглеждат като твоите — отбеляза Панеса. — Искам да знам каква точно е разликата.
— Сет изяжда всичко в къщата — най-после призна Хамър. — Яде толкова много, че редовно си губя апетита. Знаеш ли какво е да се прибереш в осем часа след адски тежък ден и да завариш мъжа си, проснат пред телевизора, да омита трета огромна купа боб с телешко и лютив сос?
Значи слуховете бяха верни. Внезапно Панеса изпита съжаление към Хамър. Издателят на „Шарлът Обзървър“ се прибираше вкъщи, където го чакаше само икономката му, която приготвяше пилешко и салата от спанак. Сигурно на Хамър й бе доста тежко. Панеса погледна към полицайката, издокарана в сатен и перли, и реши да рискува и да потупа нежно ръката й.
— Това звучи наистина ужасно — съчувствено каза той.
— И аз трябва да сваля няколко килограма — призна Хамър. — Но ги трупам около талията, а не по краката.
Панеса потърси място за паркиране близо до „Карилон“ и забеляза, че ресторант „Мортън“ въртеше усилен бизнес.
— Внимавай за вратата си. Съжалявам — обади се Панеса. — Май съм прекалено близо до паркинг метъра. Няма нужда да слагам нищо в него, нали?
— Не и след шест часа — уверено отговори Хамър, която добре познаваше правилата.
Тя си помисли колко хубаво би било да имаш приятел като Панеса. Той от своя страна си мислеше колко прекрасно би било да плава с нея в някоя яхта, да кара ски, да пазаруват заедно за Коледа или просто да си говорят вечер пред огъня. Друга от идеите им бе напиването, макар че това обикновено бе сериозен проблем за издателя на един от най-уважаваните вестници и началника на полицията. Хамър бе прекалявала понякога в компанията на Сет и това й се виждаше абсолютно тъпо. Той плюскаше. Тя губеше съзнание. Панеса се напиваше сам, което бе още по-лошо, особено ако забравеше да прибере кучето в къщата.
Напиването бе просто начин да се измъкнеш от действителността, а причината за него в повечето случаи бе недоволство. Хамър никога не бе обсъждала това с някого. Също и Панеса. В момента нито един от двамата не посещаваше и психоаналитик. Точно поради това след три чаши вино двамата заговориха на тази тема, докато някакъв тип от ЮЕС Банк дрънкаше монотонно за икономическо развитие, уреждане на нови компании и почти несъществуващата престъпност в Шарлът. Панеса и Хамър почти не докоснаха сьомгата, а преминаха на уиски. Нито един от двамата не можеше да си припомни ясно получаването на наградите им, но всички присъстващи ги харесаха и помислиха за умни, духовити, изискани и интелигентни.