На път за вкъщи Панеса реши да рискува и да паркира колата близо до „Лата Парк“, да пусне радиото и да започне разговор. Хамър не беше в настроение да се прибира у дома. Издателят знаеше, че не им остава много време до сутринта, когато трябваше да станат и да отидат на работа. Кариерата му вече не бе интересна и вълнуваща като преди, макар да не признаваше това дори на себе си. Децата му бяха заети със собствения си живот и семейства. Той се срещаше с една адвокатка, която обичаше да гледа филми за съдебни дела и да говори какво самата тя би направила по различен начин. Панеса искаше да се измъкне от тази връзка.
— Струва ми се, че трябва да тръгваме — предложи Хамър, след като бяха седели около час в тъмното волво.
— Права си — съгласи се Панеса, който имаше награда на задната седалка и празнина в сърцето. — Джуди, трябва да ти кажа нещо.
— Слушам.
— Имаш ли един-двама приятели, с които просто да се повеселиш?
— Не.
— Аз също — призна Панеса. — Не мислиш ли, че това е невероятно?
Хамър се замисли за момент.
— Не — реши тя накрая. — Никога не съм имала един-двама приятели. Нито в началното училище, където играех футбол по-добре от останалите. Нито в гимназията, когато бях по-добра по математика и президент на училищния съвет. Нито в колежа. Нито в полицейската академия.
— Аз бях добър по английски — върна се Панеса в спомените си. — И баскетбол. Президент на религиозния клуб през първата година в колежа, но това да не те настройва срещу мен. Следващата година играх в баскетболния отбор, но провалих единствената сериозна игра, в която участвах.
— Накъде биеш, Ричард? — запита Хамър, която винаги стигаше бързо до същността на въпроса.
Панеса замълча за момент.
— Мисля, че хора като нас имат нужда от приятели — каза той най-после.
Уест също се нуждаеше от приятели, но никога не би го признала пред Бразил, който бе решил да се справи с всички престъпления в града тази нощ. Уест пушеше, а Анди ядеше шоколад, когато радиото се обади и им съобщи, че на поляната близо до „Дъндийн“ и „Редбъд“ има труп.
Лампите на патрулните коли осветяваха тъмнината. Чуваше се шум от крака, които се движеха през тревата и храстите. Бразил и Уест се огледаха наоколо. Той беше ужасно възбуден и успя да мине пред Уест с фенерче в ръка. Тя го сграбчи за ризата и го дръпна зад себе си като непослушно кученце.
— Имаш ли нещо против аз да мина първа? — попита тя.
Панеса спря пред къщата на Хамър в един и двайсет.
— Е, поздравления за наградата ти — каза той отново.
— На теб също — отвърна Хамър и хвана дръжката на вратата.
— Добре, Джуди, хайде да повторим това в един от следващите дни — предложи издателят.
— Абсолютно. Макар и без награди.
Хамър забеляза синята светлина от телевизора през завесите. Очевидно Сет беше буден и сигурно ядеше пица, вторачен в някоя тъпа програма.
— Наистина съм ти адски благодарен, че позволи на Бразил да излиза с твоите хора. Това беше много добро за нас — каза Панеса.
— За нас също.
— Винаги обичам новите идеи — призна издателят. — Бездруго не се срещат много често.
— Така си е — съгласи се Хамър.
— Напълно вярно.
— Абсолютно.
Панеса едва потисна импулса си да я докосне.
— Трябва да тръгвам — каза той.
— Късно е — отново се съгласи Хамър.
Тя най-после отвори вратата и излезе от колата.
Панеса подкара към празната си къща и усети тъга. Хамър влезе в дома си, където живееше и ядеше Сет, и се почувства ужасно самотна.
Уест и Бразил работеха усилено и не забелязваха времето. Тъкмо бяха пристигнали в издигнатия от общината квартал „Ърл Вилидж“ и влизаха в апартамент 121, където имаше подозрително много пари. На масичката за кафе стоеше компютър, а до него — солидно количество пари, калкулатор и пейджър. Възрастна жена седеше на канапето, а старият й пиян приятел танцуваше пред очите й с насочен към нея пръст. Стаята беше пълна с полицаи, които преценяваха положението.