— Тя насочи пистолет срещу мен — оплака се мъжът.
— Госпожо — каза Уест. — Имате ли пистолет?
— Той ме заплаши — обърна се жената към Бразил.
Жената се казваше Роза Тинсли. Не беше пияна, нито развълнувана. Всъщност тя получаваше такова внимание веднъж седмично, когато идваше полицията. Тогава си прекарваше чудесно. Били само подскачаше наоколо и заплашваше, както правеше винаги, когато ходеше в кръчмата и губеше пари на покер.
— Идва тук и се занимава с търговия на наркотици — продължи да обяснява Роза. — Напива се и казва, че ще ми пререже гърлото.
— Има ли някакви наркотици тук? — запита Уест.
Роза кимна на Бразил и посочи към задната част на къщата.
— В кутията за обувки в гардероба — съобщи тя.
Глава четиринадесета
В гардероба на Роза имаше много кутии за обувки и Уест и Бразил прегледаха всичките. Не откриха наркотици. Приятелят бе изгонен от апартамента, а Роза незабавно се почувства щастлива и благодарна. Уест и Бразил тръгнаха обратно към колата си. Анди смяташе, че бяха свършили добра работа. Вмирисаният, откачен старец бе вън от къщата, а нещастната жена — в безопасност.
— Струва ми се, че приключихме с тях — отбеляза той гордо.
— Тя просто го плаши, както прави веднъж седмично — отвърна Уест. — Ще се съберат отново още преди да сме потеглили.
Тя запали двигателя, като наблюдаваше възрастния мъж в огледалото. Той стоеше на тротоара с нещата си в ръка, гледаше към полицейската кола и я чакаше да изчезне.
— В един от следващите дни вероятно ще я убие — добави Уест.
Тя мразеше случаи с насилие в дома. Те и докладите за ухапани от кучета бяха най-непредвидими и опасни за полицията. Хората се обаждаха на ченгетата, а после негодуваха срещу намесата им. Всичко бе напълно ирационално. Но най-лошите бяха хора като Роза, напълно зависими от приятелите си. Хора, които не можеха да се справят без другия, независимо колко пъти партньорите им размахваха ножове и пистолети, биеха, крадяха и заплашваха. Уест намираше за адски трудно да се разправя с хора, които се валяха в мизерия и преминаваха от една разрушителна връзка към друга, съсипвайки живота си. Също така тя смяташе, че Бразил не трябва да живее с майка си.
— Защо не си вземеш апартамент и най-после не заживееш сам? — запита го тя.
— Не мога да си го позволя — отвърна Бразил.
— Разбира се, че можеш.
— Не мога. Едностаен апартамент в приличен квартал е около петстотин долара на месец.
— Е, и? — погледна го Уест. — Колата ти е изплатена, нали? Дължиш ли някакви пари на „Дейвидсън“?
Това въобще не й влизаше в работата.
— Можеш да си го позволиш — продължи тя с проповедите си. — Това, което имаш в момента, е една скапана връзка. Ако не се отделиш от майка си, ще остареете заедно.
— Така ли? — ядосано я изгледа Анди, вбесен от забележките й. — Ти знаеш всичко за тези неща, нали?
— Страхувам се, че е така — отговори Уест. — В случай че още не си го осъзнал, ти не си първият човек в света, който има подобна съсипваща връзка с родител или съпруг. Ужасната, саморазрушителна болест на майка ти си е неин собствен избор. И той има една основна цел да контролира сина й. Тя не иска ти да си тръгнеш. И ти наистина не го правиш.
Хамър имаше същия проблем, макар тепърва да й предстоеше да се изправи пред него. Сет също бе инвалид. Когато властната му красива съпруга се прибра с наградата си в ранните сутрешни часове, той превключваше от канал на канал, без напълно да осъзнава какво гледа. Сет обичаше кънтри музика и в момента търсеше най-добрата група. Не ядеше пица. Тази работа бе свършил към полунощ, когато се ядоса, че жена му още не се е прибрала. Сега похапваше пуканки, залети с разтопено масло.
Сет Бриджис никога не бе привличал хората с физическата си красота. Това, което Джуди Хамър бе харесала преди много години в Литъл Рок, бяха интелигентността и търпението му. Бяха започнали връзката си като добри приятели, така както би трябвало да постъпват всички, ако имаха поне малко разум. Проблемът се криеше във възможностите на Сет. През първите десет години той бе израснал в кариерата също като жена си. После изведнъж закова на едно място и се оказа, че не може да се развива повече духовно и интелектуално. Единственият начин, по който можеше да изпъкне, бе яденето. Всъщност това бе нещото, което му се удаваше най-добре.