В централното хранилище Уест обискира затворника си и извади от джобовете му долар и тринайсет цента и пакет цигари „Кулс“. После започна да попълва документите. Хлапакът вече бе щастлив, смееше се, доволен от себе си, и се оглеждаше, за да види кой наблюдава страхотния Нейт.
— Можеш ли да четеш? — попита го Уест.
— Тук ли е моят човек с гаранцията? — запита хлапакът, вместо да й отговори.
Той носеше три чифта боксерки и два чифта шорти. Зелените горни шорти бяха смъкнати надолу поради липсата на колан. Затворникът продължи да се оглежда. Не можеше да стои на място дори за секунда.
— Страхувам се, че не е — уведоми го Уест.
Иззад металните решетки на боядисаните в синьо килии младо момче ги гледаше с мрачен, убийствен поглед. Бразил също се вторачи в него. После огледа килията, където бяха натъпкани няколко човека, които чакаха да ги закарат до затвора на „Спектър Драйв“ докато ги прехвърлеха в централния затвор. Мъжете стояха кротко, гледаха тъпо и стискаха решетките като животни в зоологическата, издокарани в затворническо оранжево, които няма какво да правят с времето си.
— Не съм бил тук от известно време — съобщи на Уест, хлапето.
— Откога? — запита тя, докато попълваше списъка с вещите на Нейт.
Нейт Лейни сви рамене и се огледа.
— Около два месеца — отговори той.
Глава петнадесета
Уест и Бразил завършиха обиколката си със закуска в „Просто грил“. Анди гледаше с широко отворени очи, готов за нови приключения. Уест беше скапана, а новият ден едва започваше. Тя си отиде у дома за малко и забеляза туба лепило в храстите си. До нея лежеше отворен ловджийски нож. Уест смътно си припомни, че бе чула нещо по радиото за някакъв кретен ексхибиционист в „Лата Парк“. Май ставаше дума и за лепило. Тя прибра в плик вероятните улики с предчувствието, че знае защо са се озовали в двора й. После нахрани Найлс. В девет часа придружаваше Хамър по коридорите на кметството.
— Какво, по дяволите, правиш с кочан за актове в колата си? — запита Хамър, докато вървеше бързо напред.
Нещата бяха стигнали прекалено надалеч. Заместничката й бе изкарала цялата нощ навън, участвайки в преследвания. Беше арестувала хора.
— Само защото съм заместник-началник, това не означава, че не мога да прилагам закона — отговори Уест, като се опитваше да не изостане от Хамър и кимаше на хората, с които се разминаваше по коридора.
— Не мога да повярвам, че пишеш актове и глобяваш. Добро утро. Джон. Бен. Арестуваш разни типове. Здрасти, Франк — поздрави тя още един от градските съветници. — Отново ще се озовеш в съда. А и аз имам нужда от теб. Още днес трябва да ми предадеш кочана си за актове.
Уест се засмя. Това бе най-смешното нещо, което бе чувала от доста време.
— Не, няма отвърна тя. — Какво ми нареди да правя, а? Чия беше идеята да се върна обратно на улицата?
Липсата на сън я караше да се чувства замаяна.
Хамър повдигна ръце отчаяно и влязоха в залата, където кметът бе свикал събрание на градската управа. Мястото беше претъпкано с граждани, репортери и телевизионни екипи. Хората незабавно скочиха на крака, когато двете полицайки влязоха вътре.
— Началник!
— Началник Хамър, какво ще правим с престъпленията в източния район?
— Полицията не разбира черното общество!
— Искаме си обратно кварталите!
— Строим нов затвор, но не учим децата си как да останат вън от него!
— Бизнесът в града е спаднал с двайсет процента, откакто започнаха онези серийни убийства с колите — обади се друг гражданин.
— Какво ще правим по този въпрос? Жена ми е уплашена до смърт.
Хамър застана отпред и взе микрофона. Градските съветници седяха около полирана маса, оформена като подкова, а лъскави месингови табелки с имената им сочеха местата им в градската управа. Всички очи бяха приковани в първия началник на полицията на Шарлът, който караше хората да се чувстват значими, независимо къде живееха или кои бяха. Джуди Хамър беше единствената майка, която някои от тези хора познаваха, заместничката й също беше много готина. Обикаляше из улиците, патрулираше и наистина се опитваше да види какви са проблемите.