— Ще си вземем кварталите обратно, като предотвратим следващото престъпление — заговори Хамър със силния си глас.
Полицията не може да се справи без вашата помощ. Не трябва да се гледа встрани и да се минава покрай нередностите безгрижно. Не трябва вече да се мисли, че това, което се е случило на съседа ви, си е лично негов проблем. Ние сме едно цяло добави тя и се огледа наоколо. — Това, което се случва на вас, се случва и на мен.
Никой не проговори и не помръдна. Очите на хората останаха приковани в нея, докато слушаха истините, които никой от властващите в миналото не им бе казвал. Хората трябваше да си възвърнат улиците, кварталите, градовете, щатите, страните, света. Всеки трябваше да гледа през прозореца си, да върши своя полицейска работа, да се задвижи, когато нещо се случи на съседа му. Да, господа. Надигнете се. Станете като Супермен, бъдете истински християнски войни.
— Давайте напред — каза Хамър. — Помогнете и по-късно вече няма да се нуждаете от нас.
Стаята се изпълни с оживено бръмчене на гласове.
Същата вечер Уест с ирония си припомни за тази реакция, докато тя и Бразил профучаваха в мрачината покрай огромния стадион, изпълнел с побеснели, крещящи запалянковци, дошли да приветстват Ранди Травис. Колата на Уест премина бързо покрай конгресния център и гигантския му екран, на който пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В КУИН СИТИ“. В далечината проблясваха лампи на патрулни коли, които сякаш протестираха срещу новото зловещо престъпление. Бразил не можеше да не се замисли за всичко, което Хамър бе казала тази сутрин. Той се чувстваше ужасно ядосан.
Уест изпитваше страх, който се стараеше да не показва. Как можа да се случи отново? Какво ставаше със специалния отряд, подбран лично от нея, с „Фантомите“, както ги наричаха? Нали уж бяха из улиците ден и нощ, за да хванат убиеца Черната вдовица? Също като Анди тя се замисли за сутрешната пресконференция и откъсите от нея, показани по телевизията. Чудеше се дали тук има нещо повече от съвпадение и дали някой не се подиграва на Шарлът, полицията и гражданите му.
Убийството бе станало на улица „Трейд“, зад рушаща се тухлена сграда, откъдето ясно се виждаха стадионът и електростанцията „Дюк“. Уест и Бразил приближиха към пулсиращите светлини и се отправиха към района, ограден с жълта полицейска лента. Зад нея имаше железопътни линии и нов модел бяла „Максима“. Вратата на шофьора беше отворена, лампата — светната, и аларменият сигнал писукаше. Уест грабна мобифона и отново набра номера на началничката си. През последните десет минути не бе успяла да се свърже с нея, защото Хамър говореше с единия си син, докато другият чакаше на втората линия. Когато Хамър затвори, телефонът й веднага звънна с лоши новини.
Четири минути по-късно тя изфуча бързо от дома си, а Уест сгъна мобифона и го подаде на Бразил. Той го върна в кожената калъфка на колана си, където имаше предостатъчно място, тъй като доброволците не носеха почти никакво снаряжение. Бразил бе доволен да закачи на колана си нещо „законно по пътя“, шарлътски термин, чиято етимология можеше да бъде проследена до боговете от ралитата и ракетите, карани от тях, забранени по шосетата, освен ако не бяха закачени за влекач. Анди завиждаше на това, от което повечето ченгета се оплакваха. Болките в гърба, неудобствата и затрудненията. Дори не му идваха наум.
Разбира се, носеше радиостанция с канали за връзка с всички райони, пейджър, на който никой не звънеше, малък фенер в черен калъф и мобифона на Уест, тъй като, когато бе униформен, нямаше право да носи мобифона на „Обзървър“. Нямаше обаче пистолет и спрей със сълзотворен газ. От колана му не висяха значка, пълнители за пистолети или белезници. Липсваха му голям фенер и кобур, нямаше и ключодържател в самозалепваща се калъфка.
Уест имаше всичко това и повече. Бе здраво натоварена и Найлс можеше да я чуе отдалеч. Минута след минута трикилограмовият абисински котарак чакаше да чуе някакъв звук. Вслушваше се усърдно, за да долови любимото тропане, скърцане и тежки стъпки. Разочарованието му ставаше хронично и му се струваше непростимо. Седеше на перваза над мивката, гледаше и чакаше. Усети, че се с вторачил омагьосано в короната на ЮЕС Банк, която се издигаше над града. В предишните си животи Найлс бе виждал най-великите постройки на всички цивилизации пирамидите, прекрасните гробници на фараоните.
Във фантазиите на Найлс банковият център бе кралят на гигантите — Узбики, украсен със сребърна корона. Според него бе само въпрос на време негово величество да се отърси и освободи от веригите си. Той щеше да се завърти наляво и надясно и да огледа смотаните си съседи. Найлс си представяше как кралят пристъпва бавно и тежко и разтърсва земята. Това възбуди почтителния страх на котарака, защото кралят никога не се усмихваше, а когато слънцето огрееше очите му, те се превръщаха в злато и гледаха всемогъщо, както подобаваше на един монарх. Крал Узбики можеше да стъпи върху „Шарлът Обзървър“ и цялото полицейско управление, също и кметството. Можеше да смачка всички въоръжени полицаи, началниците и заместник-началниците им, кмета и издателя на вестника и да ги превърне в прах.