Сет си представяше своята собствена кръв и фантазираше за въображаемата реакция на Началничката, когато тя влезе в стаята му и го намери проснат на леглото. Сет седеше отпуснато и пиеше бира, а в скута му лежеше 38-калибровият револвер. Той не можеше да откъсне очи от оръжието, заредено с патрони „Ремингтън“. От време на време Сет завърташе барабана, докато гледаше „Приятели“, „Мери Тайлър Мур“ и други стари програми и изпробваше късмета си. Не беше добър. До момента от около сто напразни превъртания той бе успял да извърши самоубийство едва два пъти. Как беше възможно? Нали уж имаше някаква теория на вероятността? Той смяташе, че патроните трябваше да се подредят фатално поне двайсет пъти, тъй като револверът произвеждаше пет изстрела, а сто делено на пет правеше двайсет.
Никога не бе имал успехи с математиката. Всъщност никога не бе имал никакви успехи в нищо, реши Сет. Всички щяха да се чувстват по-добре без него, включително смотаните му синове и мъжествената му жена. Тя щеше да спечели най-много, когато влезе и го намери прострелян в главата и потънал в кръв. Край на историята. Вече нямаше да й се налага да води тлъстака Сет по разни места и да се срамува от него, докато по-млади мъже я заглеждат с интерес. Сет щеше да й покаже. Последната страница от живота му щеше да я тормози до края на дните й.
Хамър бе сигурна, че той никога няма да посмее да го направи. Разбира се, когато отвори тоалетката си и откри липсата на револвера, полицейската началничка си помисли, че депресираният й съпруг, който имаше склонност към самоунищожение, може да знае нещо за местонахождението на оръжието. И за какво? За самозащита? Едва ли. Той дори рядко се сещаше да включи алармата. Не обичаше да стреля и никога не бе носил оръжие, даже и когато живееха в Литъл Рок, където бе член на ловния клуб. Хамър размишляваше и се тревожеше, докато караше колата си.
Глупак. Това щеше да е последното и най-великото му отмъщение. Самоубийството бе подъл и злобен акт, освен ако човек бездруго не умираше и просто желаеше да избегне непоносимите болки и страдания. Повечето хора обаче се самоубиваха, за да си отмъстят. Някои от най-ужасните бележки, които Хамър бе чела, бяха последните думи на точно такива хора. Не изпитваше към тях никакво съчувствие, тъй като не познаваше човек, който да не се е препъвал из лошите отсечки по пътя на живота, да не се е борил упорито в продължение на дългите, самотни километри и понякога да не си е помислял, че трябва да се оттегли и да приключи с всичко. Самата тя не беше изключение. Познаваше собствените си самоунищожителни моменти на прекаляване с ядене и пиене, липса на физически упражнения и мързел. Подобни неща се случваха, а тя се стягаше и продължаваше нататък. Винаги успяваше да преодолее проблемите и да възвърне здравето си. Не можеше да си позволи да умре, защото бе човек с отговорности и много хора се нуждаеха от нея.
Тя влезе в дома си, без да знае какво ще намери там. Заключи вратата и настрои алармата. Телевизорът в спалнята на Сет гърмеше. За момент тя се поколеба дали да не отиде да го провери, но не посмя. Внезапно се уплаши. Отправи се към своята част от къщата, а сърцето й се изпълни със страх, докато се освежаваше в банята. Беше късно, но не си облече нощницата, нито пък си сипа уиски. Ако Сет бе направил нещо, къщата щеше да се изпълни с хора за минути. Нямаше смисъл да се съблича или да мирише на алкохол.
Джуди Хамър се разплака.
Бразил мислеше за сделката, която бе сключил с Хамър, докато преглеждаше текста си. Все още в униформа, той седеше пред компютъра и едновременно пишеше и прелистваше бележника си. Той включи невероятни подробности в статията за последното убийство на Черната вдовица. Благодарение на фотографската си памет описа вътрешността на колата, окървавените пари, извършеното от полицията и съдебния лекар и колко жестоко изглеждаше и миришеше насилствената смърт. Статията му беше графична и трогателна, но не издаваше самоличността на жертвата. Бразил държеше на думата си.
Това беше адски тежък момент. Журналистът у него крещеше, че истината трябва да се отпечата, независимо дали този факт е потвърден, или не. Но Бразил бе почтен човек. Не можеше да предаде полицията. Той се утеши с мисълта, че началник Хамър никога не би го прекарала, а знаеше, че и Уест не би го направила. Анди щеше да получи пълната информация утре в пет часа и никой, особено Уеб, нямаше да знае за нея, докато не я прочете в „Обзървър“ на следващата сутрин.
Уеб тъкмо се бе появил на екрана в новините в единайсет часа, когато Хамър влезе в спалнята на съпруга си. Сърцето й спря лудото си туптене, когато не видя кръв. Поне нищо не се виждаше. Сет лежеше на една страна, със заровена във възглавницата глава. Гласът на Уеб, долитащ от телевизора, бе необичайно сериозен. Убийството бе водещата тема в новините.