— Значи всичко е наред.
— Господи, как се бяхме уплашили.
— Вече сме спокойни, началник Хамър.
— Ще се видим сутринта — каза Хамър и ги освободи.
Това беше всичко, от което ченгетата се нуждаеха. Всеки полицай тайно грабна микрофона си и предаде няколко знака в ефира, съобщавайки на приятелите си, че всичко е наред. Само номер 538 имаше недовършена работа. Тя последва Хамър в богатата, старинна къща. Седнаха във всекидневната.
— Преди да започнеш — каза Хамър, — ще ти обясня как ще свършим работата.
— Да, госпожо.
— Нищо не трябва да намеква, че тук не е извършено най-правилното или че са направени изключения, защото пострадалото лице е женено за мен.
— Да, госпожо.
— Това е рутинна работа и ще я свършим според правилата.
— Да, госпожо.
— Съпругът ми трябва да бъде обвинен в небрежно отношение и стрелба в границите на града — продължи Хамър.
— Да, госпожо.
Номер 538 започна да попълва формуляра с нестабилна ръка. Това беше невероятно. Хамър сигурно не обичаше много съпруга си. Заковаваше го с максималното обвинение. Това бе все едно да го заключи и да изхвърли ключа и просто за пореден път доказваше теорията на 538, че жени като Хамър се издигаха все по-нагоре благодарение на агресивността и твърдостта си. Те приличаха на мъже, отлети в погрешен калъп.
Хамър съобщи цялата необходима информация. Отговори на баналните въпроси на новачката и я изпрати да си ходи.
Бразил седеше мълчаливо до кухненската маса и се чудеше дали някой е познал БМВ-то му, паркирано отпред. Ако ченгетата решаха да проверят номера му, какво щяха да си помислят? Кого бе дошъл да види? Спомни си с неприятно чувство, че блоковете, където живееха Аксъл и приятелите му, бяха съвсем наблизо. Подозрителните мозъци на ченгетата можеха да помислят, че Бразил нарочно е паркирал на съседната улица, за да се опита да ги заблуди. Ако Аксъл чуеше нещо за това, щеше да повярва, че Бразил е искал да го види и си пада по него.
— Анди, хайде да си довършим работата — каза Хамър, като влезе в кухнята. — Предполагам, че вече е доста късно, за да напишеш нещо за сутрешния вестник.
— Да, шефе. Крайният срок за предаване на статиите изтече преди часове — отговори Бразил, като погледна часовника си и се учуди, че тя иска да прочете във вестника нещо за случката.
— Имам нужда от помощта ти. Също така имам нужда да ти се доверя дори след това, което се случи с Канал три.
Нямаше човек, на когото Бразил би помогнал с по-голяма радост.
Хамър погледна отчаяно към стенния часовник. Беше почти три сутринта. Трябваше да отиде до болницата, независимо дали това се харесваше на Сет, което означаваше, че трябва да стане след три часа. Тялото на Хамър вече се справяше с безсънните нощи по-трудно, но тя щеше да успее. Винаги успяваше. Планът й бе най-добрият, който би могла да измисли при подобни крайни и притеснителни обстоятелства. Тя знаеше, че утрешните новини щяха да започнат със странното прострелване на Сет и това, за което то намекваше. Хамър не можеше да завладее телевизията и радиото, но поне щеше да изясни фактите на следващия ден чрез реалната, подробна статия на Бразил.
Анди седеше мълчаливо в безукорната кола на Хамър. Водеше си бележки, докато тя говореше. Хамър му разказа за миналото си и защо бе решила да работи в полицията. Разказа му за Сет, за това каква подкрепа бе той за нея, докато тя си пробиваше път в един действително мъжки свят. Хамър бе изтощена и уязвима. Личният й живот се рушеше, а тя не бе ходила на психоанализа повече от две години. Бразил я бе хванал в сериозен момент и бе поласкан и трогнат от доверието й. Никога не би я изложил.
— Това е типичен пример как светът не позволява на хората с власт да имат проблеми — обясни Хамър, докато шофираше по булевард „Куинс“, под величествените дъбове. — Но истината е, че всички хора имат проблеми. Имаме бурни и трагични етапи във връзките, на които не обръщаме голямо внимание поради заетостта си, и тогава се чувстваме обезкуражени и провалени.
Бразил си помисли, че тя е най-великолепният човек, когото някога бе срещал.
— Откога сте женени? — попита той.
— Двайсет и шест години.
Още в нощта преди сватбата тя бе разбрала, че прави грешка. Тя и Сет се бяха събрали поради нужда, а не поради желание. Хамър се страхуваше да се бори съвсем сама, а тогава Сет изглеждаше толкова силен и способен.