— Той е на преглед в момента — съобщи сестрата. — Искате ли да почакате?
— Да — отговори Хамър.
— Имаме самостоятелна стая, която свещеникът използва. Ако искате спокойствие, може да седнете там — каза сестрата на жената, която бе една от нейните героини.
— Ще се настаня там, където седят всички — реши Хамър. — Някой може да има нужда от онази стая.
Сестрата искрено се надяваше, че подобна нужда няма да възникне. Никой не бе умрял през последните двайсет и четири часа и тя се молеше това положение да се запази и в нейната смяна. Винаги сестрите бяха тези, които отнасяха тежката работа в такива случаи. Лекарите внезапно изчезваха. Понасяха се към следващата драма и оставяха сестрите да вадят маркучи, да закачат етикети по пръстите на краката на труповете, да карат тялото до моргата и да се оправят със скърбящите роднини, които никога не можеха да повярват и заплашваха, че ще съдят болницата.
Хамър намери два стола в ъгъла на чакалнята. Там имаше около двайсет изтормозени човека, повечето придружени от някой, който се опитваше да ги успокои. Някои се разправяха, други стенеха и кървяха, опипваха счупени крайници и държаха лед върху изгаряния. Почти всички плачеха или куцаха към тоалетната и пиеха вода, борейки се с новия пристъп на повръщане.
Хамър се огледа и разстрои от това, което видя. Точно за това бе избрала професията си. Светът се разпадаше и тя искаше да помогне. Хамър фокусира вниманието си върху млад мъж, който й напомни за сина й Ранди. Младежът беше сам и седеше през пет стола от нея. Гореше от треска, потеше се и трепереше и му бе адски трудно да диша. Хамър погледна обиците, изтощеното му лице и мършаво тяло и разбра какво му има. Младежът седеше със затворени очи и облизваше напуканите си устни. Очевидно всички в чакалнята седяха колкото се може по-далеч от него, особено онези, които кървяха. Хамър се надигна. Бразил не сваляше очи от нея.
Дежурната сестра се усмихна, когато Хамър отиде до нея.
— Какво мога да направя за вас? — запита тя.
— Кой е онзи младеж там? — посочи Хамър.
— Има някаква дихателна инфекция — обясни делово сестрата. — Нямам право да съобщавам имена.
— Аз мога да науча името му и от самия него — каза Хамър. — Искам голяма чаша вода с много лед и одеяло. И кога най-после вашите хора ще се появят да го видят? Той изглежда, сякаш ще изгуби съзнание всеки момент, а ако това стане, аз ще знам за него.
Няколко секунди по-късно Хамър се върна в чакалнята с вода и меко одеяло. Седна до младежа и го зави. Той отвори очи, когато усети нещо до устните си. Водата беше ледена и прекрасна. По него започна да се разлива топлина, треперенето му се поуспокои, а трескавите му очи се спряха върху ангел. Харъл Уудс беше умрял и сега му даваха да пие райска вода.
— Как се казваш? — долетя отдалеч гласът на ангела.
Уудс искаше да се усмихне, но устните му започнаха да кървят, когато се опита.
— Имаш ли шофьорска книжка в себе си? — попита ангелът.
Младежът смътно се озадачи, че в наши дни дори раят изискваше документ за самоличност със снимка. Разкопча бавно черната си чантичка и подаде книжката на ангела. Хамър записа необходимата информация, в случай че момчето може да се нуждае от подслон, когато излезе оттук, което не беше много вероятно. Две сестри се отправиха бързо към тях и Харъл Уудс бе приет в отделението за болни от СПИН. Хамър се върна на стола си, като се чудеше дали някъде може да намери кафе. После забрави, защото се залови да помага на още хора. Разказа на Бразил, че е искала да прави това, откак се помни.
— За съжаление полицията изглежда част от проблема в наши дни — каза тя. — Колко често всъщност помагаме?
— Вие току-що го направихте — отвърна Бразил.
Тя кимна.
— Това не е полицейска работа, Анди. Това е човечност. Трябва да върнем човечността във всичко, което правим, защото иначе няма никаква надежда. Тук не става дума за политика, власт или просто прибиране на престъпници. Истинската полицейска работа винаги е била и трябва да бъде свързана с това да си помагаме и разбираме. Ние сме едно цяло.
Тялото на Сет бе подложено на тормоз. Артериограмата му бе чудесна, а от червата му не изтече никакъв барий, но поради статута му на важна личност не го оставяха на мира. Събличаха го и го обличаха, проснаха го по корем, а в момента сестрите бодяха нежната му плът с игли, които причиняваха невероятна болка. На всичкото отгоре му сложиха и катетър, докараха бутилка азот и я свързаха с маркуч. После го подложиха на нещо, наричано от тях „иригация“, което всъщност представляваше промивка с физиологичен разтвор и антибиотици. Прочистваха го грижливо, а той мрънкаше.