— Дайте ми упойка — молеше се той.
Рискът бе прекалено голям.
— Каквото и да е — продължаваше да хленчи Сет.
Направиха компромис и му дадоха лекарство, наречено мидазолам, което не облекчаваше болката, но те караше да я забравиш. Макар на рентгеновите снимки да откриха куршума, никога не можеха да стигнат до него през това количество тлъстини, освен ако не накълцаха Сет като за кебап. Лекарката бе сигурна в това. Казваше се доктор Уайт. Беше на тридесет и една години, възпитаничка на „Харвард“ и „Джон Хопкинс“, а стажа си бе изкарала в клиника „Кливланд“. Доктор Уайт нямаше да се страхува да остави куршума вътре, ако бе от обикновените със закръглен връх. Но куршумите с кухи върхове се отваряха като цветя при удара в месото. Деформираният куршум в тялото на съпруга на полицейската началничка бе прорязал дълбока пътека, точно както бе планирано от „Ремингтън“, и можеше да продължи да нанася поражения. Без съмнение рискът от инфекция бе прекалено голям. Доктор Уайт направи разрез, за да може раната да се оттече, после я превърза. Слънцето вече бе изгряло, когато лекарката се срещна с Хамър в реанимацията, където изтощеният Сет лежеше настрани. До него стояха системи, които вливаха антибиотици във вените му. Около леглото бе спусната завеса, осигуряваща уединение на важните пациенти, както бе предвидено в неписаните правила на болницата.
— Ще се оправи — съобщи доктор Уайт на Хамър.
— Слава богу — облекчено отвърна полицайката.
— Искам да го задържим в отделението през нощта и да продължим с интравенозните антибиотици. Ако вдигне температура през първите двайсет и четири часа, ще го задържим по-дълго.
— Значи и това може да стане? — разтревожено запита Хамър.
Доктор Уайт не можеше да повярва, че стои тук и отговаря на въпросите на началничката на полицията. Лекарката бе изчела всички статии за тази невероятна жена. Искаше да стане точно като нея след години, когато поостарее и добие по-голям авторитет. Нежна и грижовна, силна, хубава, украсена с перли, но опасна. Никой не можеше да си играе с Хамър. Със сигурност тя не трябваше да се примирява с тормоз, подобен на онзи, на който старите лекари подлагаха Уайт. Повечето от тях бяха завършили „Дюк“, „Принстън“ и „Дейвидсън“ и носеха връзките с емблемите на университетите си, когато отиваха на концерт или на коктейл. Не се и замисляха, когато някой от тях решеше да си вземе почивен ден, за да отиде да играе голф или да поплува. Но когато Уайт се нуждаеше от час-два, за да отиде на гинеколог, да посети болната си майка или да се разболее от грип, това за тях бе още един пример защо жените нямаха място в медицината.
— Разбира се, не очакваме никакви проблеми — успокои тя Хамър. — Но тъканите са доста увредени.
Лекарката замълча за момент, като се чудеше как да обясни по-дипломатично.
— По принцип куршум с такава мощност и скорост щеше да излезе от другата страна, когато е изстрелян от толкова близо. Но в този случай куршумът не е могъл да премине поради голямата маса.
Единственият образ, който се появи в главата на Хамър, бе от тестовете за огнестрелни оръжия, провеждани чрез стрелба по масивни блокове от балистично желе.
Бразил все още си водеше бележки. Никой не се притесняваше от това. Присъствието му действаше толкова успокоително, че можеше да продължи да следва Хамър с години, без да се появи проблем. Разбира се, напълно възможно бе тя дори да не осъзнава това. Анди си помисли, че ако не я очакваше уволнение, тя можеше да му възложи да върши някаква работа в офиса й и да помага.
Хамър прекара малко време със съпруга си. Той бе упоен с морфин, но дори и да не беше така, пак нямаше да й каже нищо. Тя задържа ръката му за момент, прошепна му няколко окуражителни думи. Чувстваше се ужасно и му беше толкова ядосана, че самата тя би го застреляла.
Тя и Бразил излязоха от болницата по времето, когато хората се отправяха на работа. Той изостана назад, за да даде възможност на фотографа от „Обзървър“ да й направи няколко драматични снимки на излизане от спешното отделение, с наведена глава и тъжен вид. Линейка профуча през паркинга и санитарите забързаха към следващия пациент, без да обръщат внимание на Хамър, която мина покрай тях.