— Сутринта? — погледнах часовника си. — Още едно денонощие.
— Не следващата, а тази сутрин — отвърна шефът, игнорирайки обедното слънце зад прозореца. — Ти също ще участваш в издирванията. Може пък отново да ти провърви… Ще продължим ли с разбора на грешките ти?
— Струва ли си да си губим времето? — плахо попитах аз.
— Не бой се, няма да го изгубим. — Шефът се изправи, отиде при рафтовете, свали препарираната сова и я сложи върху масата. Отблизо стана ясно, че това наистина е препарирана птица, в нея имаше не повече живот, отколкото в кожена яка… — Да преминем към самите вампири и жертвата им.
— Изпуснах вампирката. И момчетата не я догониха — виновно потвърдих аз.
— Тук нямам никакви претенции. Ти и така си се сражавал достойно. Относно жертвата…
— Да, момчето запази паметта си. Но той така си плю на петите…
— Антоне! Осъзнай се! Момчето са го уловили със зова от няколко километра разстояние! Той би трябвало да влезе в прохода като безпомощна кукла! А когато сумракът изчезне — да припадне! Антоне, ако след всичко случило се той е запазил способност да се движи, значи в него има великолепен магически потенциал!
Шефът млъкна.
— Аз съм глупак.
— Не. Но наистина доста дълго се заседя в лабораторията. Антоне, това момче потенциално е по-силно от мен!
— Е, чак…
— Хайде без подмазване…
Телефонът на масата звънна. Очевидно беше нещо спешно — малко хора знаеха прекия номер на шефа. Аз например не го знаех.
— Млък! — нареди шефът на абсолютно невинния апарат и той утихна. — Антоне, хлапето трябва да се намери. Избягалата вампирка не е опасна сама по себе си. Или момчетата ще я догонят, или ще я хване обикновен патрул. Но ако тя изсмуче кръвта на момчето… или още по-лошо — ако го инициира… Ти не знаеш какво е пълноценният вампир. Съвременните са като комари в сравнение с някой от класата на Носферат. А и той не беше от най-добрите, макар да се стараеше… Така че момчето трябва да бъде намерено, изследвано и — по възможност — прието в Патрула. Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.
— Това заповед ли е?
— Лицензът — мрачно каза шефът. — Имам право да давам такива заповеди, както разбираш.
— Знам — тихо казах аз. — С какво да започна? С кого, по-точно.
— Както ти е удобно. Все пак с девойката. Но опитай да намериш и момчето.
— Да тръгвам ли?
— Наспи се.
— Наспах се прекрасно, Борис Игнатиевич…
— Не мисля. Препоръчвам ти още поне час.
Нищо не можех да разбера. Станал бях в единайсет и веднага се втурнах към офиса, чувствах се абсолютно бодър и изпълнен със сила.
— Ето ти помощник — шефът чукна с пръст совата. Птицата разпери крила и закряска възмутено.
Преглътнах и се осмелих да го попитам:
— Кой е това? Или какво е?
— Защо ти е да знаеш? — попита шефът, вглеждайки се в очите на совата.
— За да реша искам ли да работя с нея!
Совата ме погледна и засъска като разярена котка.
— Поставяш неправилно въпроса — поклати глава шефът. — Дали тя ще се съгласи да работи с теб, ето къде е въпросът.
Совата отново закряска.
— Да — каза шефът, обръщайки се вече не към мен, а към птицата, — за много неща си права. Но кой молеше за ново обжалване?
Птицата застина.
— Обещавам ти, че ще ходатайствам. И този път имаш шансове.
— Борис Игнатиевич, моето мнение… — започнах аз.
— Извинявай, Антоне, но то не ме вълнува… — Шефът протегна ръка, совата тромаво пристъпи със своите покрити с меки пера крака и се качи върху дланта му. — Изобщо не разбираш какъв късмет имаш.
Премълчах. А шефът се приближи към прозореца, отвори го и протегна ръка. Совата заразмахва бързо криле и пропадна надолу. Хубава препарирана сова!
— Накъде тръгна… то?
— Към апартамента ти. Ще работите в екип… — Шефът потри горната част на носа си. — Да! Имай предвид, тя се казва Олга.
— Совата?
— Совата. Ще я храниш, ще се грижиш за нея — всичко ще бъде наред. А сега… поспи още малко и ставай. Можеш да не идваш в офиса — изчакай Олга и се хващай за работа. Например, провери околовръстната линия на метрото…
— Как така да поспя още… — започнах аз. Но светът около мен вече помръкваше, избледняваше, разтапяше се. Ъгълчето на възглавницата болезнено се беше впило в бузата ми.
Лежах в леглото си.
Главата ми тежеше, сякаш имах пясък в очите. Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше.