Но нямаше нужда от подобно нещо.
Тъмният маг, старият маг от трето равнище, небрежно протегна към мен запалка. „Ронсонът“ изщрака мелодично, пусна езиче пламък, а Тъмният продължи:
— Всички ваши постоянни обвинения срещу Мрака — в двойна игра, в коварство, в провокации — имат една-единствена цел. Да замаскират собствената ви нежизнеспособност. Неразбирането на света, на неговите закони. Неразбирането на хората, в края на краищата! Достатъчно е само да признаете, че прогнозите от страна на Мрака са значително по-точни, а следването на естествените нужди на човешката душа я довежда на наша страна — и какво ще стане с вашия морал? С вашата жизнена философия? А?
Запалих, кимнах учтиво и тръгнах към стълбите. Тигърчето гледаше объркано след мен. Е, разбери, досети се сама защо си тръгвам.
Всичко, което можех да науча тук, го научих.
По-точно — почти всичко.
Наведох се над късо подстриган очилатко, вперил очи в ноутбука си, и попитах делово:
— Кои райони ще покрием последни?
— Ботаническата, Изложбата на постиженията на народното стопанство — отвърна той, без да вдига поглед. Курсорът се плъзгаше по екрана. Тъмният даваше нареждания, наслаждаваше се на властта, местеше червени точки върху картата на Москва. Би било по-трудно да го откъснат от този процес, отколкото от любимото момиче.
Нали те също умеят да обичат.
— Благодаря — казах аз и пуснах недоизпушената цигара в пълния пепелник. — Много ми помогна.
— Дребна работа — махна с ръка операторът. Отново не ме погледна. Изплезил език, той слагаше на екрана поредната точка: обикновен Тъмен, включил се в преследването. На какво се радваш, глупчо, този, който командва бала, никога няма да се покаже на картата ти. По-добре да се беше хванал да си играеш на войници, със същото упоение от властта.
Излязох на витата стълба. Яростта, с която дойдох тук — да убивам и по-скоро да бъда убит — беше изчезнала. Навярно по същия начин в определен момент от битката войниците ги обзема ледено спокойствие. Така и ръцете на хирурга престават да треперят, когато види, че болният умира на операционната маса.
Какви варианти си предвидил, Завулон?
Че ще започна битка с преследвачите си и всички Светли и Тъмни ще хукнат към суматохата, особено Светлана?
Следващият.
Че ще се предам или ще бъда хванат, и ще започне бавен, продължителен, мъчителен процес, който ще завърши с безумно избухване на Светлана пред Трибунала?
Следващият.
Че ще започна битка с целия оперативен щаб от магове-неудачници, ще ги пребия, но ще се окажа в капан на височина триста метра, а Светлана ще хукне към кулата?
Следващият.
Че ще намина през щаба, ще си изясня, че тук никой не знае нищо за Дивака, и ще се постарая да спечеля време?
Възможно.
Обръчът се стеснява, знам. Той вече се е сключил в покрайнините, по Московския околовръстен път, после е започнало разделянето на града на райони, отсичането на транспортните магистрали. Все още не е късно да побягна през най-близките, още непокрити околности, да намеря укритие, да се опитам да се стая: та нали единствения съвет, който ми даде шефът, беше да се държа, да печеля време, докато Нощния патрул се опитва да намери Дивака.
Ти неслучайно ме тласкаш към района, където стана нашият малък зимен сблъсък, нали? Не мога да не си спомня за него, значи така или иначе ще действам под влияние на спомените.
Панорамната зала вече беше празна. Съвсем. Последните посетители бяха изчезнали, нямаше и персонал — единствено посветеният от мен човек стоеше до стълбите, стиснал в ръка пистолета, и с пламък в очите гледаше надолу.
— Преобличаме се отново — наредих аз. — Приеми благодарност от Светлината. После ще забравиш всичко, за което говорихме. Ще се прибереш вкъщи. Ще запомниш само, че денят е бил най-обикновен, като предишния. Никакви произшествия.
— Никакви произшествия! — с готовност изстреля охранителят, докато се измъкваше от дрехите ми. Толкова е лесно хората да бъдат привлечени към Светлината или Мрака, но те са най-щастливи когато им позволят да бъдат самите себе си.
ГЛАВА 6
Когато излязох от кулата, се спрях и мушнах ръце в джобовете. Постоях, гледайки струящите към небето лъчи на прожектора, към осветената будка на пропуска.
Само две неща не разбирах в тази игра, която водеха в момента Патрулите, по-точно — ръководствата на Патрулите.
Отишлият си в Сумрака — кой беше той и на чия страна? Предупреждаваше ли ме или искаше да ме сплаши?
Момчето Егор — случайна ли беше нашата среща или не? И ако не беше случайна, какво стоеше зад нея — знак на съдбата или поредният ход на Завулон?