За обитателите на Сумрака не знаех почти нищо. Може би и самият Хесер не знаеше.
Виж за Егор можех да помисля.
Той е нераздадена карта в играта. Нека да е шестица, но коз, както всички нас. А незначителните козове също са нужни. Егор вече беше посещавал Сумрака — първия път, когато се опитваше да ме види, и втория — спасявайки се от вампирката. Не особено обещаващо, ако трябва да съм честен. И двата пъти го бе водил страхът и при всички случаи бъдещето му бе предрешено. Той можеше да се задържи още няколко години на границата между човек и Различен, но се бе запътил към Мрака.
По-добре е да се гледа истината в очите.
Най-вероятно той бе Тъмен. И нямаше никакво значение, че засега е обикновено добро момче. Ако оцелеех, тепърва ми предстоеше при среща да му искам документите или да представям своите.
Най-вероятно Завулон можеше да му въздейства. Да го насочи към точката, където се намирам аз. Което ми подсказваше, че той усеща прекрасно и моето местоположение. Но аз съм готов за това.
Само че имаше ли смисъл в нашата „случайна“ среща?
Като се вземе предвид казаното от операторите — че районът на Изложбата на постиженията на народното стопанство още не се проверява — да, срещата ни е имала смисъл. Би могла да ми хрумне налудничавата мисъл да използвам момчето — да се скрия в апартамента му или просто да го изпратя да търси помощ. Бих могъл да тръгна към дома му. Нали?
Прекалено сложно. Извънредно. Можеха да ме хванат лесно и така. Пропусках нещо, може би най-важното.
Крачех по пътя, вече без да поглеждам към кулата, където днес се намираше бутафорният щаб на Тъмните. Почти бях забравил за осакатеното тяло на мага-охранител, което в момента лежеше някъде в подножието на кулата. Какво искат от мен? Какво? Да започнем с това.
Да послужа за примамка. Да попадна в ръцете на Дневния патрул. И то по такъв начин, че да не остане никакво съмнение във вината ми. Което на практика се случи.
А после — Светлана да не издържи. Ние можем да защитим и нея самата, и роднините й. Не е по силите ни единствено да се намесим в нейните собствени решения. И ако тя тръгне да ме спасява, да ме измъква от подземията на Дневния патрул, да ме отвлича от Трибунала, да я унищожат — бързо и без колебания. Цялата игра бе изградена върху нейния грешен ход. Цялата игра е била замислена много отдавна, когато Тъмният маг Завулон е видял в бъдещето появата на Великата Вълшебница и ролята, която ми предстои да изиграя. И са били подготвени капаните. Първия го избегнах. Вторият вече беше отворил хищната си паст. Възможно беше да ме очаква и трети.
Но какво общо имаше с това хлапето, засега неспособно да проявява магически умения?
Спрях се.
Той бе Тъмен, нали така?
А кой избиваше Тъмните? Слабите, неумелите, тези, които не желаят да се развиват?
Още един, приписан на мен труп, но какъв е смисълът?
Не знаех. Но знаех с абсолютна сигурност, че момчето е обречено и че срещата ни в метрото изобщо не е била случайна. Или отново провидението ми се бе притекло на помощ, или поредният фрагмент от пъзела беше застанал на мястото си.
Егор щеше да загине.
Спомних си как ме гледаше на перона, намръщен, желаещ едновременно хем да ме пита нещо, хем да ме наругае, за пореден път да изкрещи истината за Патрулите, която беше научил прекалено рано. Как се обърна и побягна към влака.
„Но нали ще ви защитят? Вашият Патрул?“
„Ще опитат.“
Ще опитат, разбира се. До последно ще търсят Дивака.
Ето го и отговора!
Спрях се, стискайки глава с длани. Светлина и Мрак, колко бях глупав! Какъв невероятен наивник бях!
Капанът нямаше да щракне, докато Дивака е жив. Не беше достатъчно да изкарат, че аз съм психопат-ловец, бракониер от Светлите. Трябваше да унищожат и истинския Дивак.
Тъмните — или поне Завулон — знаеха кой е той. Нещо повече — умееха да го управляват. Подхвърляха му плячка — тези, от които не виждаха особена полза. В момента Дивака не просто водеше поредното героично сражение с Мрака, той бе изцяло във вихъра на битката. Тъмните валяха към него от всички страни: първо жената-върколак, после Тъмния маг в ресторанта, сега — момче. Сигурно му се струваше, че светът е полудял, че наближава Апокалипсиса, че силите на Мрака завладяват света. Не бих искал да съм на негово място.
Жената-върколак е била необходима, за да протестират пред нас и да демонстрират кой е под прицел.
Тъмният маг — за да ме притиснат докрай и да имат право на официално обвинение и арест.
Момчето — за да унищожат най-накрая изигралия ролята си Дивак. Да се намесят в последния момент, да го хванат над трупа, да го убият, без да му позволят да избяга или да се съпротивлява: нали той не разбира, че воюваме по правила и никога няма да се предаде, няма да се подчини на заповедите на загадъчния „Дневен патрул“.