След смъртта на Дивака на мен нямаше да ми остане никакъв изход. Или щях да се съглася да ми извъртят паметта, или да отида в Сумрака. При всички случаи Светлана щеше да се пречупи.
Сгуших се.
Студено. Все пак беше студено. Беше ми се сторило, че зимата съвсем си е отишла, но само ми се бе сторило.
Вдигнах ръка и спрях първата кола. Погледнах шофьора в очите и казах:
— Да тръгваме.
Импулсът беше достатъчно силен, той не попита къде трябва да отидем.
Наближаваше краят на света.
Нещо се помръдна, започна да се движи, пробудиха се древни сенки, зазвучаха приглушени думи на забравени езици, земята се разтърси.
Над света изгряваше Мракът.
Максим стоеше на балкона, пушеше и слушаше с крайчето на ухото си мърморенето на Лена. То не преставаше вече няколко часа, от мига, в който спасената от него девойка изскочи от колата при метрото. Максим чу за себе си всичко, което можеше да си представи, плюс някои неща, които изобщо не можеше да си представи.
Това, че е глупак и женкар, готов да се подложи под куршумите заради някакви дълги крака и миловидно личице, Максим възприемаше спокойно. Че е нагъл мръсник, флиртуващ пред жена си с изхабена и грозна проститутка, беше малко по-оригинално. Особено като се има предвид, че беше разменил само няколко думи с неочакваната спътница.
Сега на ред бяха дошли абсолютните глупости. Напомняха се неочакваните командировки, двата случая, в които се бе върнал вкъщи пиян… наистина пиян. Правеха се предположения за количеството на любовните му връзки, за безнадеждната тъпота и мекушавост, пречещи за издигането в службата и осигуряването на поне донякъде приличен живот.
Максим погледна през рамо.
Лена дори не се самонавиваше, което беше странно. Седеше на кожения диван пред огромния телевизор „Панасоник“ и говореше, говореше почти искрено.
Наистина ли мислеше така?
Че има куп любовни връзки? Че е спасил непознатата девойка заради красивата й фигура, а не заради свистящите във въздуха куршуми? Че живеят зле, бедно? Те, които преди три години купиха прекрасен апартамент, обзаведоха го като замък и на Коледа отидоха във Франция?
Гласът на жената беше уверен. Гласът беше обвиняващ. Гласът беше изпълнен със страдание.
Максим запрати с перване на пръста цигарата долу. Вгледа се в нощта.
Мракът, Мракът се надигаше.
Там, в тоалетната, Максим беше убил Тъмен маг. Една от най-отвратителните рожби на вселенското Зло. Човек, носещ в себе си злоба и страх. Изпомпващ от околните енергия, смазващ чуждите души, превръщащ бялото в черно, любовта в омраза. Както винаги — сам срещу целия свят.
Само че по-рано не се беше случвало подобно нещо. Два дни подред да попада на тези дяволски изчадия: или бяха изпълзели от зловонните си дупки, или зрението му ставаше по-добро.
Ето и сега.
Максим гледаше от височината на десетия етаж и виждаше не множеството светлини на нощния град. Това бе за другите. За хората, които бяха слепи и безпомощни. Той виждаше скупчване от Мрак, увиснало над земята. Не особено високо — вероятно на равнището на десети-дванайсети етаж.
Максим виждаше поредната рожба на Мрака.
Както винаги. Както обикновено. Но защо толкова често, защо случай след случай? Вече трети! Трети за едно денонощие!
Мракът трептеше, люлееше се, движеше се. Мракът живееше.
А зад гърба на Максим с уморен, нещастен, изпълнен с огорчение глас Лена изброяваше греховете му. Стана, приближи се до вратата на балкона, сякаш се съмняваше, че той я слуша. Добре, така да бъде. Поне да не събуди децата, ако, разбира се, те спят. Кой знае защо, Максим се съмняваше в това.
Ех, ако вярваше в Бог. Наистина. Но от слабата вяра, която стопляше Максим след всеки акт на пречистване, вече не беше останало почти нищо. Не можеше да има Бог в свят, където процъфтяваше Злото.
Но ако го имаше, или ако поне в душата на Максим беше останала истинска вяра! Той сега би паднал на колене, върху мръсния, напукан бетон, би вдигнал ръце към сумрачното, нощно небе, към небето, където дори звездите светеха тихо и тъжно. И би закрещял: „Защо? Защо, Господи? Това не е по силите ми, това не е за мен! Свали от мен тази тежест, моля те, свали я! Аз не съм този, който ти трябва! Аз съм слаб!“
И да викаш, и да не викаш — все същото. Не той е сложил върху раменете ти тази тежест. И не той ще я свали. Отпред пламва и се разгаря черно огънче. Ново пипало на Мрака.
— Лена, извинявай. — Той отстрани жена си и влезе в стаята. — Трябва да изляза.