Тя млъкна по средата на думата и в очите й, където току-що имаше само раздразнение и обида, се появи уплаха.
— Ще се върна.
Той бързо тръгна към вратата, надявайки се да избегне въпросите.
— Максим! Максим, почакай!
Преходът от ругатните към молбите беше мълниеносен. Лена се хвърли след него, хвана го за ръката, погледна го в лицето — с израз на съжаление, с желание да му угоди.
— Прости ми, прости ми, толкова се уплаших! Прости ми, наговорих ти куп глупости, Максим!
Той гледаше жена си, моментално изгубила агресивността си, капитулирала, готова на всичко, само и само той, глупавият, развратният, подлият, да не излезе от апартамента. Нима нещо се бе появило на лицето му — нещо, изплашило Лена повече, отколкото бандитската престрелка, в която се бяха забъркали?
— Няма да те пусна! Никъде няма да те пусна! Нощ е!
— Нищо няма да се случи с мен — меко каза Максим. — И по-тихо, децата ще се събудят. Ще се върна скоро.
— Като не мислиш за себе си, поне помисли за децата! За мен помисли! — Лена мълниеносно смени тактиката. — А ако са запомнили номера на колата? И ако сега се появят — да търсят онази мръсница? Какво да правя?
— Никой няма да се появи! — Кой знае защо Максим бе сигурен, че това е истина. — А ако все пак стане — вратата е здрава. Знаеш и на кого да се обадиш. Лена, пусни ме.
Жена му беше преградила вратата, застанала бе с разперени ръце, с вдигната нагоре глава и със затворени очи, сякаш очаквайки, че той ей сега ще я удари.
Максим внимателно я целуна по бузата и я отстрани от пътя си. Влезе в коридора, съпроводен от вече съвсем объркания й поглед. От стаята на дъщеря им се чуваше неприятна, тежка музика — не спеше, бе пуснала магнитофона, само за да заглуши злобните им гласове, по-точно гласа на Лена.
— Не бива! — прошепна умолително жена му след него.
Той облече якето си и бегло провери дали всичко във вътрешните джобове си е на мястото.
— Ти изобщо не мислиш за нас! — сякаш по инерция, сякаш вече на нищо не се надяваше, сподавено извика Лена. Музиката в стаята на дъщеря им стана още по-силна.
— А това вече не е истина — спокойно каза Максим. — Точно за вас мисля. Закрилям ви.
Тръгна, без да чака асансьора. Беше стигнал до долната площадка на стълбите, когато го настигна неочакваният вик на жена му — тя не обичаше да изнася наяве кирливите ризи на семейството и никога не се караше с него на стълбището.
— По-добре да ни обичаше, отколкото да ни закриляш!
Максим сви рамене и ускори крачка.
Ето тук стоях тогава, през зимата.
Всичко си бе същото — глухият проход, шумът на колите зад гърба ми, слабата светлина на фенерите. Само че тогава беше значително по-студено. И всичко изглеждаше просто и ясно, като на млад американски полицай, излязъл на първото си патрулиране.
Да опазвам закона. Да преследвам Злото. Да защитавам невинните.
Колко хубаво би било, ако всичко си оставаше винаги толкова просто и ясно, както когато си на дванайсет или двайсет години. Ако на света наистина имаше само два цвята: бяло и черно. Само че дори най-честният и добродушен полицай, възпитан в гръмки патриотични идеали, рано или късно разбира: по улиците има не само Мрак и Светлина. Има още договорки, отстъпки, споразумения. Информатори, капани, провокации. Рано или късно се налага да предаваш своите, да подхвърляш в чужди джобове пакетчета с хероин, да удряш по бъбреците, внимателно, за да не оставиш следи.
И всичко — заради онези, най-простите правила.
Да опазваш закона. Да преследваш злото. Да защитаваш невинните.
На мен също ми се наложи да разбера това.
Преминах през тесния тухлен проход, подритнах парче от вестник, захвърлено до стената. Ето тук изтля горкият вампир. Наистина горкият, виновен само в това, че си е позволил да се влюби. Не във вампирка, не в жена, а в жертвата си, в своята храна.
Ето тук плиснах шишенцето водка, изгаряйки лицето на жената, която ние, от Нощния патрул, бяхме предали на вампирите, за храна.
Колко обичат да казват Тъмните: „Свобода!“ Колко често ние обясняваме на самите себе си, че свободата си има граници.
И всичко това, навярно, е съвсем правилно. За онези Тъмни и Светли, които просто живеят сред хората, превъзхождайки ги по възможности, но без да се отличават от тях по стремежите си. За онези, които са избрали да живеят по правилата, а не противопоставянето.
Но е достатъчно само да се излезе на границата, онази невидима граница, където стоим ние, патрулните, разделяйки Светлината и Мрака…
Това е война. А войната винаги е престъпна. Винаги, във всички времена, в нея има място не само за героизъм и саможертва, но и за предателство, подлост, удари в гърба. Иначе просто не може да се воюва. Иначе си загубил предварително.