Изскочих от сянката си, влязох в човешкия свят и се хвърлих върху Дивака откъм гърба.
Събориха Максим на земята, когато вече беше вдигнал кинжала. Светът наоколо се бе оцветил в сиво, движенията на момчето се забавиха, той виждаше как миглите се спускат бавно за последен път, преди очите широко да се разтворят от болка. Нощта се превърна в сумрачния подиум, където беше свикнал да провежда съдебни заседания и да произнася присъди, без някой да може да го спре.
Но сега го спряха. Събориха го, метнаха го върху асфалта. В последния миг Максим успя да подложи ръка, претърколи се и скочи на крака.
На сцената се появи трети персонаж. Как не го беше забелязал? Как онзи се бе промъкнал към него, заетия с важна работа, винаги предпазен от зрителите и от излишните участници чрез най-светлата сила в света, която го водеше в боя?
Мъжът беше млад, малко по-млад от Максим може би. С дънки, пуловер, със сакче през рамото — сега той небрежно го хвърли с движение на рамото. В ръката му имаше пистолет!
Колко лошо.
— Стой — каза мъжът, сякаш Максим възнамеряваше да избяга някъде. — Изслушай ме.
Случаен минувач, взел го за банален маниак? А пистолета и ловкостта, с която се бе промъкнал незабелязано? Цивилен от спецслужбите? Такъв щеше да стреля или да продължи нападението, да не му позволи да се изправи на крака.
Максим се вгледа в непознатия, смразявайки се от страшна догадка. Ами ако това бе още един Тъмен? Никога досега не му се беше налагало да се сблъсква с двама едновременно.
Нямаше Мрак. Просто нямаше, и толкоз!
— Кой си ти? — запита Максим, почти забравил за момчето-маг. То бавно пристъпваше към неочаквания си спасител.
— Патрулен. Антон Городецки от Нощния патрул. Изслушай ме.
Антон хвана със свободната си ръка хлапето и го скри зад гърба си. Намекът беше напълно прозрачен.
— Нощният патрул? — Максим продължаваше да се опитва да улови в непознатия диханието на Мрака. Не успяваше и това го плашеше още повече. — От Мрака ли си?
Той не разбираше нищичко. Опитваше се да ме сондира: усещах неговото свирепо, неукротимо и в същото време неумело търсене. Дори не знам дали беше възможно да се прикрия. В този човек или Различен — тук подхождаха и двете понятия — се долавяше някаква първобитна сила, безумен, фанатичен натиск. Не направих опит да се прикрия.
— Нощният патрул? От Мрака ли си?
— Не. Как се казваш?
— Максим. — Дивака бавно се приближаваше. Вглеждаше се в мен, сякаш усещаше, че вече сме се срещали, само че аз съм имал друг облик. — Кой си ти?
— Служител на Нощния патрул. Ще ти обясня всичко, изслушай ме. Ти си Светъл маг.
Лицето на Максим потрепна, вкамени се.
— Ти избиваш Тъмни. Знам това. Днес сутринта уби жена-върколак. Вечерта, в ресторанта, уби Тъмен маг.
— И ти ли си такъв?
Може би ми се стори. Може би в гласа му наистина потрепна надежда. Мушнах демонстративно пистолета в кобура си.
— Аз съм Светъл маг. Не много силен, наистина. Един от стотиците в Москва. Ние сме много, Максим.
Очите му се разшириха и аз разбрах, че съм попаднал в целта. Той не беше безумец, въобразил си, че е Супермен и гордеещ се с това. Навярно нямаше нищо, което да желае повече в живота си от това да срещне съюзник.
— Максим, ние не те забелязахме навреме — казах аз. Нима ще успея да реша всичко по мирен път, без кръвопролития, без безумна схватка между двама бели магове? — Вината е наша. Ти се захвана да воюваш самотен, направи куп бели, Максим, все още всичко може да се поправи. Нима не знаеше за Договора?
Той не ме слушаше, не му пукаше за тайнствения Договор. Най-важното за него беше, че не е сам.
— Вие се борите с Мрака?
— Да.
— И сте много?
— Да!
Максим отново ме погледна и пронизващото дихание на Сумрака пак проблесна в очите му. Той се опитваше да открие лъжа, да види Мрак, да види злоба и омраза — единственото, което имаше възможност да вижда.
— Ти не си Тъмен — почти жално каза той. — Виждам. Никога не съм грешал!
— Патрулен съм — повторих аз. Огледах се, нямаше никой. Нещо подплашваше хората. Вероятно това също беше част от способностите на Дивака.
— Това момче…
— Също е Различен — бързо отговорих аз. — Още не се е определил, или ще стане Светъл, или…
Максим поклати глава:
— Той е Тъмен.
Погледнах Егор. Момчето бавно вдигна поглед.
— Не — казах аз.
Аурата се виждаше ясно — ярка, чиста дъга, преливаща се, обичайна за съвсем малките деца, но не и за тийнейджъри. Собствена съдба, неоформено бъдеще.
— Тъмен е — Максим поклати глава. — Не виждаш ли? Аз никога не греша. Ти ме спря и не ми даде да унищожа пратеник на Мрака.