Другата възможност бе да вляза в схватка. И да унищожа Дивака — все пак нашите сили бяха несравними. Със собствената си ръка да ликвидирам единствения свидетел, нещо повече — да убия Светъл маг.
Защото Максим нямаше да отстъпи. Това бе неговата война, неговият кръст, който е носел на раменете си няколко години. Щеше или да победи, или да загине.
И защо му бе на самия Завулон да се включва в схватката?
Той направи всичко както трябва. Изчисти редовете на Тъмните от баласта, вкара ме в капана, нагнети напрежението, дори направи лъжливо движение, стреляйки покрай мен. Принуди ме да се хвърля срещу Дивака. А сега бе далеч. Може и да не беше в Москва. Възможно бе да наблюдава случващото се — за целта съществуват и достатъчно магически, и достатъчно технически средства. Да наблюдава — и да се смее.
Загазих.
Каквото и да направех, ме очакваше Сумракът.
Съвсем не е задължително да унищожаваш Доброто със собствените си ръце. Много по-просто е когато направиш така, че Доброто само да се вкопчи в себе си.
И единственият шанс, който ми оставаше, беше пренебрежимо малък и чудовищно подъл.
Да не успея.
Да позволя на Максим да убие момчето, по-точно просто да не успея да му попреча. След това той щеше да се успокои. После да дойде с мен в щаба на Нощния патрул, да ни изслуша, да поспори, да млъкне, затиснат от железните аргументи и безпощадната логика на шефа, да разбере какви ги е забъркал и колко крехко е равновесието, което е нарушил. И сам да се предаде на Трибунала, където ще има, макар и нищожен, все пак някакъв шанс да бъде оправдан.
Нали не съм оперативен работник. Направих всичко, каквото можах. Дори успях да проумея играта на Мрака, комбинацията, измислена от някой неизмеримо по-мъдър от мен. Просто не ми достигаха сили и време да реагирам.
Максим замахна с кинжала.
Времето изведнъж потече бавно, сякаш бях влязъл в Сумрака. Само че цветовете не избледняха, дори станаха по-ярки, и дори самият аз се движех в същия този ленив като желе поток. Дървеният кинжал пълзеше към гърдите на Егор и се променяше — придобиваше метален блясък или се покриваше със сив пламък. Лицето на Максим беше съсредоточено, само прехапаната устна издаваше напрежението му, а момчето изобщо нищо не беше успяло да разбере, дори не се опитваше да се дръпне.
Блъснах Егор встрани — мускулите ми не се подчиняваха, не искаха да направят това толкова нелепо и самоубийствено движение. За малкия Тъмен маг замахването на кинжала означаваше смърт. За мен — живот. Винаги е било така и винаги ще бъде.
Което е живот за Тъмния, за Светлия е смърт, и обратното. Не можех да го променя…
Успях.
Егор падна с глава към входа, строполи се плавно — бях го блъснал прекалено силно, за мен беше важно да го спася, а не да се безпокоя дали ще се контузи. В погледа на Максим се мерна почти детска обида. И все пак той още беше способен да разговаря:
— Той е враг!
— Нищо не е направил!
— Ти защитаваш Мрака!
Максим не спореше какъв съм — Тъмен или Светъл. Той все пак умееше да вижда това.
Просто самият той беше по-бял от бялото. И пред него никога не бе стоял въпросът кой трябва да живее и кой — да умре.
Замах с кинжала — насочен вече не към момчето, а към мен. Отскочих, намерих с поглед сянката си и я вдигнах — тя послушно се хвърли към мен.
Светът посивя, звуците заглъхнаха, движенията се забавиха. Търкалящият се Егор стана съвсем неподвижен, колите неуверено пълзяха по улицата, въртейки колелата си на тласъци, клоните на дърветата бяха забравили за вятъра. Само Максим не забави движенията си.
Той вървеше подире ми, без да го съзнава. Влезе в Сумрака със същата непринуденост, с която човек стъпва от пътя на тротоара. Сега му беше все едно: той черпеше сили за своята непреклонност, за своята омраза, светла-пресветла омраза, за злобата на белия цвят. Той дори не бе палач на Тъмни. Той беше инквизитор. Значително по-страшен от цялата наша Инквизиция.
Разперих ръце, разтворих пръсти и направих простия и безотказен знак на Силата. Ах, как се смеят младите Различни, когато за пръв път им показват тази хватка: „пръсти като ветрило“. Максим дори не се спря — леко се олюля, упорито наведе глава и отново тръгна към мен. Вече започвайки да разбирам, аз отстъпих, трескаво припомняйки си какво има в магическия ми арсенал.
Агапия, знакът на любовта. Той не вярваше в любовта.
Тройният ключ, пораждащ вяра и разбиране. Той не ми вярваше.
Опиум, бледолилав символ, пътят на съня. Усетих как моите собствени клепачи натежават.
Ето как той побеждаваше Тъмните. Неговата неистова вяра, примесена със скритите способности на Различен, работеше като огледало. Връщаше нанесения удар. Издигаше го до равнището на противника. И заедно със способността му да вижда Мрака и с глупавия му магически кинжал го прави почти неуязвим.