Но, разбира се, той не може да отрази всичко. Ударите не се връщат веднага. Знакът Танасос или белият меч най-вероятно щяха да свършат работа.
Само че ако го убиех, щях да убия и себе си. Щях да го пратя по единствения път, който е съден на всички нас — Сумрака. Не ми достигаха сили да го призная за враг — такъв враг, за какъвто ме сметна той.
Обикаляхме един срещу друг, понякога Максим атакуваше — неумело, той никога не се беше сражавал истински, бе свикнал да убива жертвите си бързо и лесно. И някъде от много далече дочувах подигравателния смях на Завулон. Мекия, мазен глас:
„Реши да играеш против Мрака? Играй. Дадено ти е всичко. Врагове, приятели, любов и омраза. Избери оръжие. Каквото искаш. Така или иначе знаеш крайния резултат. Сега вече го знаеш.“
Може би аз самият бях измислил този глас. А може и наистина да го чувах.
— Та ти убиваш и себе си! — извиках аз. Кобурът ме удряше по тялото, сякаш искаше да му обърна внимание, предлагаше ми да извадя пистолета и да запратя в Максим рой малки сребърни оси. Със същата лекота като в съименника си.
Максим не ме слушаше — това не беше сред неговите дарби.
Света, ти толкова искаше да узнаеш къде са бариерите ни, къде е границата, на която сме длъжни да се спрем, когато се сражаваме с Мрака. Защо те няма сега тук — щеше да видиш и да разбереш.
Само че наоколо нямаше никой — нито от Тъмните, които биха се наслаждавали до насита на двубоя, нито от Светлите, които биха могли да помогнат, да се нахвърлят върху Максим и да го повалят, да прекъснат нашия смъртоносен сумрачен танц. Само тромаво надигащото се момче, бъдещият Тъмен маг, и непреклонният палач с каменно лице — неканеният паладин на Светлината. Причинил не по-малко зло, отколкото дузина върколаци или вампири.
Загребах шепа от студената мъгла, струяща около пръстите ми, позволих й да се всмуче в дланта ми. И влях малко повече Сила в дясната си ръка.
От дланта ми израсна бяло огнено острие. Сумракът съскаше, изгаряйки. Вдигнах белия меч — просто и безотказно оръжие. Максим застина.
— Добро, Зло… — някаква нова, крива усмивка се бе появила на лицето ми. — Ела при мен. Ела и ще те убия. Ти може и да си три пъти Светъл, но същността не е в това.
На друг това би му подействало. Със сигурност. Представям си какво е да видиш за пръв път появяващо се от нищото огнено острие. Но Максим просто тръгна към мен.
Той измина петте крачки, които ни разделяха, спокойно, без да се мръщи, без да гледа в белия меч. А аз стоях, повтаряйки наум онова, което толкова леко и уверено бях изрекъл на глас.
После дървеният кинжал се заби под ребрата ми.
Далече-далече, в своята бърлога, началникът на Дневния патрул Завулон вероятно се заливаше от смях.
Паднах на колене, а после — по очи. Притиснах длан към гърдите си. Болеше ме, засега само ме болеше. Сумракът възмутено изпищя, усетил живата кръв, и започна да се разпръсква.
Колко обидно!
Или все пак това бе единственият ми изход? Да умра?
Така Светлана няма да има кого да спасява. Тя ще извърви пътя си, дълъг и велик, макар и на нея някой ден да й предстоеше да влезе завинаги в Сумрака.
Хесер, може би си знаел това? И точно на това си се надявал?
Светът придоби цветове. Тъмни, нощни цветове. Сумракът недоволно ме изплю, отхвърли ме. Лежах, леко привдигнат, и притисках кървящата си рана.
— Защо още си жив? — попита Максим.
В гласа му отново имаше обида, само дето не се беше нацупил. Прииска ми се да се усмихна, но болката ми пречеше. Той погледна кинжала и неуверено замахна отново. В следващия миг Егор се озова до мен. Застана между мен и Максим, прикривайки ме. В този момент дори болката не можа да ми попречи да се разсмея.
Бъдещият Тъмен маг спасяваше един Светъл от друг!
— Жив съм, защото твоето оръжие е ефективно само срещу Мрака — казах аз. В гърдите ми се чу неприятно бълбукане. Кинжалът не беше стигнал до сърцето, но бе разкъсал белия дроб. — Не знам кой ти го е дал. Но това е оръжие на Мрака. Против мен не е нищо повече от цепеница, макар че боли.
— Ти си Светъл — каза Максим.
— Да.
— Той е Тъмен — кинжалът бавно се насочи към Егор.
Кимнах. Опитах да дръпна хлапака встрани. Той упорито поклати глава и остана на мястото си.
— Защо? — попита Максим. — Защо, а? Ти си Светъл, той е Тъмен…
За първи път от началото на срещата ни той също се усмихна, макар и тъжно:
— А в такъв случай какъв съм аз? Кажи?
— Предполагам, че си бъдещ Инквизитор — разнесе се иззад гърба ми. — Почти съм сигурен. Талантлив, безпощаден, неподкупен Инквизитор.