— На мен също ми е хубаво — съгласи се Светлана. — Но нали тук сме само четирима такива, млади или почти млади. Юля, Тигърчето, ти, аз. Какво ще стане с нас след сто години? А след триста?
— Ще видим.
— Антоне, разбери — Света лекичко докосна ръката ми. — Аз много се гордея с това, че влязох в Патрула. Щастлива съм, че мама отново е здрава. Сега живея по-добре, дори е смешно да го оспорвам. Дори мога да разбера защо шефът те подложи на онова изпитание…
— Не бива, Света — хванах я за ръката. — Дори аз го разбрах, а на мене ми беше значително по-тежко. Не бива да говорим за това.
— Аз и не възнамерявам — Светлана допи виното и остави празната чаша. — Антоне, имам предвид друго — не виждам радост.
— Къде? — навярно никога не съм схващал толкова бавно.
— Тук. В Нощния патрул. В нашата задружна компания. Та нали всеки ден за нас е някаква битка. Ту голяма, ту малка. С превъртял върколак, с Тъмен маг, с всички сили на Мрака накуп. Максимално напрежение, изпъчени брадички, изцъклени очи, готовност да скочиш с гърди към някоя амбразура или по гол задник върху таралеж.
Прихнах да се смея.
— Света, но какво лошо има тук? Да, ние сме войници. Всички до един, от Юля до Хесер. Да водиш война не е много весело, разбира се. Но ако отстъпим…
— Тогава какво? — отговори с въпрос Света. — Ще настъпи Апокалипсис? Силите на Доброто и Злото са воювали хиляди години. Разкъсвали са си гърлата, насъсквали са едни срещу други човешките армии, и всичко това — заради висши цели. Но кажи, Антоне, нима хората през това време не са станали по-добри?
— Станали са.
— А от времето, когато е започнала работата на Патрулите? Антоне, миличък, ти толкова неща си ми говорил, а и не само ти. Че главната битка се води за душата на хората, че ние предотвратяваме масови кръвопролития. Предотвратяваме, да. Но хората сами се убиват един друг. Много повече, отколкото преди двеста години.
— Искаш да кажеш, че нашата работа носи вреда?
— Не — Света уморено поклати глава. — Не искам. Нямам такова самомнение. Искам да кажа, че може би ние наистина сме Светлината, само че… Знаеш ли, в града са се появили фалшиви играчки за елха. На вид са като истински, но не носят никаква радост.
Тя произнесе краткия си анекдот напълно сериозно и без да променя тона си. Погледна ме в очите.
— Разбираш ли?
— Разбирам.
— Да, навярно, Тъмните са започнали да носят по-малко Зло — каза Светлана. — Тези наши взаимни отстъпки, добро дело за зло, лицензите за убийства и изцеляване могат да се оправдаят, вярвам. Тъмните носят по-малко зло отпреди, ние не носим Зло по дефиниция. А хората?
— Какво общо имат тук хората?
— Та нали те са главното! Ние ги защитаваме. Всеотдайно и неуморно. Само че защо не става по-добре за тях? Та нали те самите вършат работата на Мрака. Защо? Може би ние сме изгубили нещо, Антоне? Онази вяра, с която Светлите магове са пращали на смърт армии, но и самите те са вървели в първите редици? Умението не само да защитаваме, но и да радваме? Каква полза от здравите стени, ако това са стените на затвор? Хората са забравили за истинската магия, хората не вярват в Мрака, но нали не вярват и в Светлината! Антоне, ние сме войници. Да! Но армията я обичат само по време на война.
— Тя наближава.
— Кой знае за това?
— Ние навярно не сме точно войници — казах аз. Да отстъпваш от позицията, с която си свикнал, винаги е неприятно, но друг изход нямаше. — По-скоро хусари. Трам-пам-пам…
— Хусарите са умеели да се усмихват. Ние — вече почти не.
— Тогава кажи какво трябва да правим — изведнъж разбрах, че денят, който е обещавал да бъде прекрасен, стремително се носи към пропастта, към тъмно и вонящо дере, затрупано със стар боклук. — Кажи! Ти си Велика Вълшебница или скоро ще станеш такава. Генерал в нашата война. А аз съм обикновен лейтенант. Дай ми заповед, и нека тя да бъде правилна. Кажи, какво да правя?
Едва сега забелязах, че в гостната е настъпила тишина и всички ни слушат. Но вече беше все едно.
— Ще кажеш да излезем на улицата и да убиваме Тъмни? Не умея да върша това добре, но много, много ще се старая! Ще кажеш да се усмихвам и да дарявам на хората Добро? Ще отида. Само че кой ще отговаря за Злото, на което ще открия пътя? Добро и Зло, Светлина и Мрак, да, ние изричаме тези думи, изтривайки смисъла им, окачваме ги като знамена и ги оставяме да гният, подложени на вятър и дъжд. Тогава дай ни нова дума! Дай ни нови знамена! Кажи къде да отидем и какво да правим!
Устните й затрепериха. Млъкнах, но вече беше късно.
Светлана плачеше, закрила лицето си с ръце.
Какви ги вършех?